Бидейки философ, анализиращ произходящото, и учен, проникващ в същността на явленията, Робер Брике разбра, че развръзката на цялата сцена, за която разказахме, ще стане при Сент-Антоанската порта и че от разговорите на конниците, гражданите и селяните нищо повече не би могло да се разбере.
Затова той се приближи, доколкото можеше, до малката постройка, служеща за подслон на пазача и имаща два прозореца, единият от които гледаше към Париж, а другият — към околните поля.
Той още не беше успял да заеме новия си пост, когато един конник, долетял в галоп от Париж, скочи от коня и влезе в стражницата.
— Ето ме и мен, господин дьо Лоаняк — каза човекът.
— Добре. Откъде идвате?
— От Сен-Викторската порта.
— Колко са при вас?
— Петима.
— Картите?
— Заповядайте.
Лоаняк взе картите, провери ги и записа, на плочата си числото 5.
След като дойдоха още седем вестоносци, Лоаняк грижливо изписа следното:
| Сен-Викторската порта | 5 |
| Бурделската порта | 4 |
| Тамнлската порта | 6 |
| Порта Сен-Дьони | 5 |
| Порта Сен-Жак | 3 |
| Порта Сент-Оноре | 8 |
| Монмартърска порта | 4 |
| Порта Бюси | 4 |
| Сент-Антоанската порта | 6 |
| Всичко: | 45 (четиридесет и петима) |
— Добре. Отворете портата и пуснете всички желаещи! — извика силно Лоаняк. Портата се разтвори.
Веднага коне, магарета, жени, деца и каруци се устремиха към Париж.
За около четвърт час по широкия път, наричан Сент-Антоанска улица, премина човешкият поток, събрал се от сутринта.
Лека-полека шумът стихна.
Господин дьо Лоаняк и хората му яхнаха отново конете. Робер Брике, останал последен, въпреки че бе дошъл пръв, прекрачи флегматично веригата, опъната през моста.
„Тези хора искаха да разберат нещо и не разбраха нищо дори за самите себе си — мислеше той. — Само аз разбрах нещичко. Началото е интересно, да продължим нататък. Но защо? И без това, дявол да го вземе, вече знам достатъчно. Какво му е интересното да гледаш как разкъсват на четири господин дьо Салсед? Не, без мен! Освен това вече се отказах от политиката… Трябва да обядвам. Ако не се криеше в облаците, слънцето щеше да показва пладне. Време е!“
С тези думи той влезе в Париж, усмихвайки се със спокойната си лукава усмивка.
Глава 4
Ако тръгнехме към Гревския площад по пълната с хора Сент-Антоанска улица, в тълпата щяхме да видим много познати. Но докато нещастните граждани, не толкова мъдри като Робер Брике, се влачат в навалицата, тъпканицата, блъсканицата, нека се пренесем на крилата на историята на площада, да погледнем разгърналото се пред нас зрелище, а после за миг да се върнем в миналото, за да разберем причината, след като сме видели следствието.
Смело можем да кажем, че господин Фриар беше прав, като смяташе, че на Гревския площад ще се съберат най-малко сто хиляди души, за да се насладят на подготвената екзекуция. Всички парижани си бяха определили среща при Кметството. Впрочем, парижаните са стриктни хора. Те не пропускат празник, а това си беше празник, и то необичаен — смъртта на човека, разбудил толкова страсти, че сега някои го проклинаха, други — прославяха, а повечето — просто съжаляваха.
Зрителят, успял да се добере до Гревския площад, било откъм крайбрежната кръчма „Ликът на Богородица“, било откъм площад Бодоайе, щеше да забележи най-напред в центъра на площада стрелците на лейтенант Таншон, отрядите на швейцарците и леката кавалерия заобиколила малкия ешафод.
Този ешафод, толкова нисък, че се виждаше само от първите редици на зрителите или от успелите да се настанят на прозорците, гледащи към площада, чакаше осъдения; с нещастника още от сутринта се бяха заели монасите и вече бяха приготвени конете, които, образно казано, трябваше да го откарат в последния му път.
На ъгъла на улица Мутон, до самия площад, четири силни бели першерона4 с рунтави крака биеха нетърпеливо с копита по паважа, хапеха се един друг и цвилеха за огромен ужас на жените, избрали това място по Божията воля или под напора на тълпата.
Обаче най-силно привличаше тълпата централният прозорец на Кметството с плътно спуснати червени плюшени завеси, извезани със злато, през който беше преметнат килим, украсен с кралския герб.
Това беше кралската ложа. Църквата „Свети Йоан“, намираща се на Гревския площад, удари един и половина, когато на този прозорец, приличащ на рамка, се появиха лицата, които трябваше да я запълнят.