— Отрова, предполагам — промълви Джейн. — Без следи.
Доктор Лойд се раздвижи неспокойно и сър Хенри поклати глава.
— Не, скъпа госпожо. Не стрела с неизвестната отрова, на южноамериканските индианци. Бих искал да беше нещо такова. Имахме работа с нещо много по-прозаично — толкова прозаично всъщност, че няма никаква надежда да уловиш каквато и да е следа от виновника. Възрастен джентълмен, който пада по стълбите и си счупва врата; онези трагични нещастия, които се случват всеки ден.
— Но какво е станало всъщност?
— Кой може да каже? — Сър Хенри сви рамене. — Удар отзад? Или връв, вързана над стълбището и внимателно махната после? Това никога не ще узнаем.
— Но вие действително смятате, че не е било нещастен случай, така ли? И защо? — попита докторът.
— Това е много дълга история, но… ние наистина бяхме абсолютно сигурни. Както казах, нямаше никакво основание да отнесем злодеянието към когото и да било — нямахме достатъчно доказателства. Съществува обаче и друга страна — страна, за която говорих преди малко. Имаше четирима души, които биха могли да го сторят. Един е виновен, а другите трима са невинни. Ако наистина не се открие, другите трима ще останат в ужасната сянка на съмнението.
— Мисля — предложи мисиз Бентрп, — че е по-добре да ни разкажете вашата дълга история.
— Всъщност не е нужно да я разказвам толкова подробно — каза сър Хенри. — Мога да посъкратя поне началото. Става дума за една германска тайна организация — „Шварце ханд“1, подобна на Камора (или поне както повечето хора си представят Камора). С програма за шантаж н тероризъм.
Организацията се сформира веднага след войната и нарасна удивително много. Безброй хора станаха нейни жертви. Официалните власти не можаха да се справят с нея, защото тайната й ревниво се пазеше и бе почти невъзможно да се намери поне един човек, който можеше да бъде накаран да издаде нещо.
В Англия не се знаеше много за организацията, но в Германия тя имаше парализиращ ефект. Най-накрая организацията бе ликвидирана и разпръсната от един човек, доктор Розен, който на времето бил много известен с дейността си в Тайната служба. Става член на организацията, прониква между най-вътрешните й хора и както казах вече, той бе човекът, който допринесе най-много за ликвидирането й.
Следователно той вече бе белязан и беше разумно да напусне Германия — поне за известно време. В Англия пристигна с препоръчителни писма от берлинската полиция. Имах лична среща с него. Той гледаше на нещата спокойно и с примирение. Не хранеше никакви илюзии за бъдещето си.
— Те ще ме открият, сър Хенри — заяви той пред мен. — Това е безсъмнено. — Розен бе едър хубав мъж с много плътен глас, само едва доловима гърлена интонация издаваше националността му. — Краят ми е неизбежен, но аз съм готов. Поех големия риск още когато се заех с тази работа. Направих каквото трябваше. Организацията никога няма отново да се възстанови. Но много нейни членове са на свобода и единственият начин, по който могат да отмъстят, е да ме унищожат. Това е само въпрос на време, но ми се ще този момент да дойде колкото се може по-късно. Събирам и издавам някои много интересни материали — резултат от работата през целия ми живот. Бих искал да мога да завърша задачата си.
Той говореше много просто, с известна внушителност, на която не можех да не се възхитя. Заявих, че ще вземем всички предпазни мерки, но той отказа.
— Някой ден, рано или късно, ще ме намерят — повтори той. — Когато този ден настане, не се тревожете. Не се съмнявам, че ще направите всичко, което е по силите ви.
И той продължи да излага плана си, който бе съвсем прост. Предложи да се засели в малка вила в провинцията, където ще може да живее тихо и да продължи работата си. Накрая избра едно село в Съмърсет — Кингз Гнейтън, на седем мили от железопътната спирка, недокоснато от цивилизацията. Купи там чудесна вила, направи много подобрения и промени и се настани напълно задоволен. Домакинството се състоеше от племенницата ум, Грета, един секретар, стара прислужничка, немкиня, която му бе служила вярно в продължение на близо четиридесет години, и градинар, който вършеше и дребни услуги, местен жител.
— Четиримата под подозрение — обади се тихо доктор Лойд.
— Точно така. Четиримата заподозрени. Няма кой знае колко повече за разказване. В продължение на пет месеца животът в Кингз Гнейтън течеше мирно и тогава дойде ударът. Една сутрин доктор Розен паднал надолу по стълбите и около половин час по-късно бе намерен мъртъв. По времето, когато нещастието трябва да се е случило, Гертруд е била в кухнята, вратата е била затворена и тя нищо не е чула — така твърди тя. Фройлайн Грета е била в градината да сади някакви луковици — пак според нейните думи. Градинарят Добз се е намирал в малкия разсадник, искал да позакуси — както той казва. А секретарят се разхождал навън и отново налице са само неговите собствени думи. Никой няма алиби, никой не може да потвърди думите на другия. Едно е сигурно обаче. Външен човек не може да го е сторил, защото не е възможно в малкото селце Кингз Гнейтън един чужд човек да остане незабелязан. И предната, и задната врата са били заключени, всеки от дома е имал свой ключ. И тъй разбирате, че всичко се свежда до тези четиримата. И въпреки това всеки един от тях като че е извън подозрение. Грета е дете на собствения му брат. Гертруд е служила вярно четиридесет години. Добз никога не е излизал от Кнгз Гнейтън. А Чарлз Темплтън…