— Това пък какво ще рече?
Погледът на Кел омекна леко.
— Някой трябва да върне камъка в Черния Лондон, Лайла. Не става дума просто да се отвори врата и да се хвърли предмет през нея. Налага се да го занеса там. Трябва да мина с него отвъд… — Кел погледна към камъка, който се бе сраснал с ръката му. — Никога не съм очаквал да се върна оттам.
— Исусе, Кел — изръмжа Лайла. — Ако няма да си даваш труда да се опазиш жив, тогава какъв е проклетият смисъл? Защо да привързваш живота на Рай към своя, ако просто се каниш да го захвърлиш?
Кел поклати глава:
— Докато съм жив аз, ще живее и той. Не съм казал, че планирам да умирам.
— Но току-що рече, че…
— Казах, че няма да се върна оттам. Печатите на Черния Лондон са направени не толкова да попречат на влизането там, колкото да предотвратят излизането отвътре. Не мога да премахна заклинанията. И дори да можех, не бих го направил. А ако успея да отворя врата към Черния Лондон, печатите никога няма да ме пуснат да изляза.
— И не възнамеряваше изобщо да споменеш за това? Щеше да ме оставиш просто да те последвам на еднопосочно пътуване до…
— Ти искаше приключение — отряза Кел. — И не, не съм възнамерявал да…
В този миг вратата се отвори. И двамата млъкнаха, а спорът им рикошира в стените на тясната каменна стая.
На прага застана облечен в черна роба старец. С една ръка се облегна на рамката, в другата държеше сфера с бледа, белезникава светлина. Не беше стар в смисъл на спаружен. Всъщност, имаше изправена стойка и широки рамене, а възрастта му подсказваха само бялата коса и дълбоките бръчки на лицето му, задълбочени още повече от сенките, хвърляни от светлика в шепата му. Кел придърпа куртката си по-плътно и скри увредената си ръка в джоба.
— Майстор Тийрън — поздрави спокойно, сякаш с дружеския си тон би прикрил факта, че двамата с Лайла са покрити с кръв и стоят пред почти мъртъв принц.
— Кел — новодошлият се намръщи силно. — Керс ла? Ир ванеш мер… — млъкна и се вгледа в Лайла. Имаше светли, стряскащо сини очи; погледът му я прониза от край до край. Сбърчи вежди и заговори отново, този път на английски. Сякаш с един поглед бе успял да отгатне, че тя не го разбира и не е от този свят.
— Какво ви води насам? — обърна се и към двамата.
— Нали каза, че стаята ми ще се пази — отвърна Кел уморено. — Боя се, че се нуждая от нея.
Отстъпи встрани, та майстор Тийрън да види ранения принц.
Жрецът разтвори широко очи и допря пръсти до устните си в подобен на молитва жест.
— Той…?
— Жив е — Кел подръпна с ръка яката си, за да скрие символа на печата. — Но дворецът е подложен на нападение. Не мога да обясня всичко, не сега, но трябва да ми повярваш, Тийрън. Дворецът е завзет от предатели. Използват забранена магия, обладават телата и умовете на всички около себе си. Никой не е в безопасност — и никъде не е безопасно — и не бива да се има доверие никому… — задъха се, докато свърши.
Тийрън се приближи към Кел с няколко плавни крачки. Задържа лицето му в шепите си — странно интимен жест — и се вгледа в очите му, както беше сторил с Лайла, сякаш виждаше отвъд тях.
— Какво си си причинил?
Гласът на Кел заседна в гърлото му.
— Само каквото се налагаше.
Куртката му се беше разтворила и погледът на учителя се плъзна по почернелия знак над сърцето на младежа. Кел продължи изплашено:
— Моля те! Не бих довел опасността в светилището, но нямах избор.
Старецът отпусна ръце.
— Светилището е защитено срещу всяко зло. Принцът ще бъде в безопасност сред стените ни.
Облекчението заля Кел като вълна. Тийрън се обърна да огледа Лайла повторно. Вместо запознанство, констатира:
— Ти не си оттук.
Лайла протегна ръка.
— Делайла Бард.
Жрецът се ръкува с нея и под кожата ѝ пролази нещо като тръпка — но по-топла — и след нея се разля спокойствие.
— Наричам се майстор Тийрън — представи се той. — Аз съм онаси авен, с други думи, главен жрец в Лондонското светилище. Също и лечител — добави, сякаш да обясни усещането. Приключиха ръкуването, Тийрън се приближи до принца и положи леко като перце кокалестите си пръсти върху гърдите на Рай. — Раните му са много тежки.
— Знам — отвърна Кел разтреперан. — Усещам ги, все едно са мои.
Лайла се напрегна, а Тийрън помрачня.
— Тогава ще направя каквото мога, за да облекча болката му — и твоята.
Младежът кимна с благодарност и побърза да обясни:
— Вината е моя. Но ще оправя всичко…
Тийрън отвори уста да каже нещо, ала младежът го спря.
— Не мога да ти разкрия какво се случи. Налага се да те помоля за доверие, както и за дискретност.