Жрецът стисна устни.
— Ще ви заведа в тунелите — каза той. — Оттам сам ще да намериш пътя. Който и да е той.
След като излезе от стаичката си, Кел потъна в мълчание. Не бе в състояние да погледне брат си, нито да си вземе сбогом, само преглътна, кимна и се извърна, за да последва майстор Тийрън навън. Лайла се повлече след тях и започна да чопли засъхналата кръв на Рай от маншетите на новата си куртка (така или иначе щеше да ѝ се наложи да си оцапа ръцете — и ръкавите — рано или късно). Докато се провираха през вътрешността на светилището, следеше Кел и как той се взира в Тийрън, сякаш копнее жрецът да каже нещо. Но майсторът мълчеше и гледаше право напред. Накрая Кел взе да изостава все повече, докато двамата с Лайла не тръгнаха редом зад гърба на жреца.
— Дрехите ти отиват — подхвърли тихо той. — Искам ли да знам откъде ги намери?
Девойката наклони глава.
— Не съм ги откраднала, ако това питаш. Купих ги от жена на пазара, казва се Кала.
Кел се усмихна лекичко при споменаването на името.
— И как точно ги плати?
— Още не съм. Но това не означава, че няма да го направя… — Лайла отклони поглед. — Макар че не знам кога ще имам възможност…
— Ще имаш — обеща Кел. — Защото оставаш тук.
— Как ли пък не — запъна се девойката.
— Светилището ще те пази.
— Няма да позволя да ме зарежеш.
Кел поклати глава:
— Изобщо не съм имал намерение да те водя нататък. Съгласих се, идеята ми беше да те оставя тук, в моя град, за да отнесеш вестта за съдбата ми на краля и кралицата… — Лайла си пое рязко дъх, но той вдигна здравата си ръка. — И да те предпазя. Белият Лондон не е място за обитател на Сивия. Не е място за никого.
— За това имам право да съдя аз — възрази крадлата. — Идвам с теб.
— Лайла, не обсъждаме игра. Достатъчно хора умряха и аз…
— Прав си, не е игра — прекъсна го Лайла. — Стратегия е. Чух какво каза кралицата за камъка, който бил счупен на две. Трябва да се отървеш и от двете парчета, а точно в момента разполагаш само с едното. Другото е у Белия крал, нали? Следователно, ще ни предстои доста работа. И е на двама ни, Кел. Те са двамина, значи и ние трябва да сме заедно. Ти поеми краля, а аз ще се оправям с кралицата.
— Не можеш да се мериш с Астрид Дейн.
— Кажи ми, всички ли подценяваш, или само мен? Дали е защото съм жена?
— Защото си човек, затова — отряза Кел. — Може да си най-храбрата и горда душа, която съм срещал някога, но въпреки това си съставена от твърде много плът и кръв и твърде малко магия. Астрид Дейн е само магия и злоба.
— Е, всичко това е много хубаво, нали, но тя дори не е в тялото си, така ли е? Тя е тук и си прекарва страхотно в Червения Лондон. Това означава, че представлява лесна мишена… — Лайла стрелна Кел с остра като бръснач усмивка. — А аз може и да съм човек, но все пак стигнах до тук.
Младият антари се намръщи замислено.
Изумително е, помисли си Лайла, как така още не се е сбръчкал от толкова умуване.
— Стигна до тук — съгласи се той, — но няма да продължиш.
— Момичето таи сила в себе си — обади се Тийрън, без да поглежда през рамо.
Лайла се зарадва и изтъкна:
— Виждаш ли? Нали ти го разправям през цялото време.
— Каква сила точно? — полюбопитства Кел и вдигна вежда.
— Не се дръж толкова скептично! — възмути се крадлата.
— Незахранена — отвърна Тийрън. — Непреднамерена. Непробудена.
— Е, хайде тогава, онаси авен — Лайла вдигна ръце, — пробуди я.
Тийрън погледна през рамо и ѝ се усмихна лекичко:
— Сама ще се пробуди силата ти, Делайла Бард. А ти ще я подхраниш и тя ще расте.
— Тя идва от другия Лондон — уточни Кел. Тийрън изобщо не се изненада. — Онзи без магия.
— Никой Лондон не е изцяло лишен от магия — отбеляза жрецът.
— И, човек или не, — допълни Лайла остро, — ще ми се да ти напомня, че си все още жив благодарение на мен. Аз съм причината Бялата кралица да не те носи вместо палто. И имам нещо, което ти трябва.
— Какво например?
Лайла извади белия топ от джоба си.
— Ключът.
Кел се ококори от изненада, после присви очи.
— Наистина ли смяташ, че можеш да го скриеш от мен, ако пожелая да го взема?
Миг по-късно Лайла държеше топа в една ръка и ножа си в другата. Бронзовият бокс на дръжката блестеше на светлината на свещите, а камъкът бръмчеше басово и равномерно, сякаш шепнеше на Кел.
— Пробвай де — озъби му се момичето.
Антари спря на място и я погледна.
— Какво ти става? — попита той, искрено озадачен. — Толкова малко ли те е грижа за собствения ти живот, че си готова да го захвърлиш в замяна на няколко часа приключения и жестока смърт?