Лайла се намръщи. Трябваше да признае, че в началото наистина искаше да се отдаде само на приключения, но в момента не се инатеше точно заради забавлението. Истината беше, че видя настъпилата промяна в Кел — видя сянката, паднала в очите му, когато призова онази проклета прокълната магия и колко трудно му беше да се върне в кожата си след използването ѝ. Всеки път, когато прибягваше до камъка, той сякаш губеше все по-голяма част от себе си. Така че не, Лайла не възнамеряваше да го придружи само за да задоволи жаждата си за опасност. И не тръгваше с него просто за да му прави компания. Тръгваше, защото бяха стигнали до тук и защото се боеше, че той няма да успее — не и сам.
— Животът си е мой и ще го пилея както си искам — заяви тя. — И няма да го прекарам тук, все едно колко приятен е градът ти или колко по-безопасно би било. Сключихме сделка, Кел. А сега Тийрън пази тайната ти и лекува брат ти. Не съм му от полза. Нека бъда полезна за теб.
Кел я погледна в очите и поясни:
— Когато изпълня задачата, ти ще останеш в капан в Белия Лондон.
Лайла потрепери, но дръзко отвърна:
— Може и така да стане — или пък ще ида с теб до последния свят. В крайна сметка, ти пробуди любопитството ми.
— Лайла…
Очите на младежа бяха потъмнели от болка и тревога, но тя само се усмихна:
— Нека се впускаме в приключенията едно по едно.
Стигнаха до края на тунела и Тийрън бутна навън двукрила метална врата. Червената река засия срещу пътниците. Стояха на северния ѝ бряг, а дворецът грееше в далечината, все още заобиколен от звездна светлина, сякаш всичко си беше наред.
Тийрън вдигна ръка към рамото на Кел и промърмори нещо на арнески, после добави на английски:
— Нека светците и изворът на всичко да бъдат с двама ви!
Кел кимна и стисна ръката на жреца, преди да пристъпи навън в здрача. Междувременно, докато Лайла се канеше да го последва, Тийрън я улови за рамото. Присви очи срещу нея, сякаш търсеше някаква тайна.
— Какво? — попита Лайла.
— Как си го изгубила? — отговори той на въпроса с въпрос.
Момичето се намръщи:
— Кое да съм изгубила?
Леките като перо пръсти на жреца се плъзнаха под брадичката ѝ.
— Окото си.
Лайла се дръпна от хватката му и вдигна ръка към по-тъмното си око. Стъкленото. Малцина го забелязваха. Бретонът очертаваше рязка граница през лицето ѝ и дори когато гледаше някого в очите, отсреща рядко задържаха погледа си достатъчно дълго, та да забележат разликата.
— Не си спомням. — Не беше лъжа. — Резултат от нещастен случай, още докато съм била малка, така са ми казвали.
— Хм… — промърмори Тийрън замислено. — Кел знае ли?
Крадлата се намръщи още повече:
— Какво значение има?
След продължителен размисъл, старецът наклони глава и прецени:
— Навярно никакво.
Кел се бе извърнал назад към Лайла и я чакаше.
— Ако тъмата го погълне — продължи Тийрън тихичко, — трябва да сложиш край на живота му… — И погледна момичето. Погледна през него. — Смяташ ли, че ще успееш?
Лайла не беше сигурна дали той иска да знае ще ѝ стигне ли силата — или волята. Отвърна:
— Ако той умре, Рай ще го последва.
Тийрън въздъхна и с тъга уточни:
— Тогава светът ще си дойде на мястото. Вместо да остане, както е сега.
Девойката преглътна и кимна; после пристъпи към Кел.
— Е, отиваме в Белия Лондон, нали? — попита тя, когато застана до него и извади топа.
Младежът не помръдна. Взираше се отвъд реката и към прекрачилия я дворец. Лайла си помисли, че навярно съзерцава своя Лондон, своя дом, и се сбогува с него. Тогава той обади.
— Костите са едни и същи във всеки свят — посочи града, — но останалото ще бъде различно. Толкова различно, колкото е този свят от твоя… — той махна с ръка да покаже реката и центъра на Лондон. — Там, където отиваме, замъкът се намира тук. Атос и Астрид също ще са в него. Щом пресечем, стой до мен. Не смей да се отделяш. Тук е нощ, значи, че и в Белия Лондон е нощ, а градът гъмжи от сенки… — Кел погледна Лайла. — Все още можеш да премислиш.
Тя изправи гръб и подръпна яката на куртката си. Усмихна се.
— Няма начин.
III
В двореца цареше пълен хаос.
По грамадното стълбище се изливаха объркани и притеснени гости, подканвани от кралски гвардейци. Слухове се разпространяваха из тълпата със скоростта на пожар — слухове за насилие и смърт, за ранени членове на кралското семейство. Думи от рода на „предателство“, „преврат“, „убийство“ отравяха атмосферата и само подхранваха вълнението.
Някой обяви, че имало убит гвардеец. Друг — че гвардеецът паднал от терасата на принца в двора долу. Трети твърдеше, че жена в зелена рокля откраднала огърлица от зловещото местопрестъпление и избягала вътре в двореца. Четвърти уверяваше, че я видял да пъха медальона в ръцете на друг гвардеец и после рухнала в краката му. Гвардеецът дори не повикал подкрепление. Направо се втурнал към кралските покои.