Кралят и кралицата се бяха оттеглили там, а странното им спокойствие само допълваше объркването на гостите. В стаята им нахълта гвардеец. Миг по-късно, кралят изхвърча оттам, захвърлил плаща на спокойствието. Започна да крещи за предателство. Обвини Кел, че е промушил принца и призоваваше да арестуват този антари. И просто с едно щракване на пръстите объркването прерасна в паника, а хаосът блъвна като дим в нощта.
По времето, когато крачките на Джен приближиха двореца, стълбите бяха препълнени с притеснени гости. Тварта в бронята на гвардееца вдигна черните си очи към танцуващите светлини и блъскащите се тела. Не хаосът го беше привлякъл насам. А миризмата. Някой бе използвал силна магия — прекрасна магия — и той възнамеряваше да открие кой точно.
Изкачи се по стълбите, промъквайки се покрай развълнуваните гости. Май никой не забелязваше, че бронята му е повредена, пробита точно на сърцето и отпред има петно като черен восък. Нито пък забелязаха кръвта — тази на Париш — разплискана по метала.
Стигна до горната площадка, пое си дълбоко дъх и се усмихна — нощта бе натежала от паника и сила, енергията изпълваше дробовете му и го разръчкваше като жарава. Вече надушваше магията. Дори я вкусваше.
И беше гладен.
Беше избрал доста сполучливо най-новата си черупка: в объркването си гвардейците го пропуснаха да мине. Дежурен с шлем го спря едва когато се озова вътре и мина през украсеното с цветя фоайе и закрачи през празната бална зала.
— Джен — настоятелно поде гвардеецът, — къде беш… — думите обаче заседнаха в гърлото на нещастника, когато видя очите на събеседника си. — Мас авен…
Мечът на Джен пресече ругатнята му, понеже се плъзна през бронята и право между ребрата. Гвардеецът си пое последен, треперлив дъх и се опита да изкрещи, но разрез с меча странично и нагоре прекъсна свистенето на въздуха в гърлото му. Тварта, облякла тялото на Джен, отпусна полека трупа, прибра оръжието си и свали шлема на гвардееца, за да го нахлузи на своята глава. Смъкна визьора и черните му очи останаха само проблясък през металната цепка.
Из двореца отекваха стъпки, на горния етаж се разнасяха заповеди на висок глас. Джен изпъна рамене. Въздухът бе изпълнен с кръв и магия, и той тръгна да търси източника им.
Камъкът пееше в дланта на Кел, но не точно както преди. Сега мелодията — пулсирането на силата — изглежда пееше в костите му, а не над тях. Усещаше го едновременно в сърцебиенето си и в главата. С него прииждаше и странен покой, умиротворение, на което младежът се доверяваше още по-малко, отколкото на първоначалния прилив на сила. Покоят му казваше, че всичко ще бъде наред. Гукаше, напяваше и успокояваше сърцето му и караше Кел да забравя, че нещо не е наред; че изобщо държи камъка. Това беше най-лошото от всичко. Камъкът беше обвързан за ръката му, но висеше извън сетивата му — налагаше се да се бори, за да помни, че все още е в него. Вътре в него. И щом си го спомнеше, все едно се будеше от сън, изпълнен с паника и страх, само за да бъде завлечен обратно под повърхността на унеса. В тези кратки мигове на яснота му се искаше да издере, да отчупи или откъсне камъка от кожата си. Не го правеше обаче, понеже с необходимостта да го захвърли се бореше равното по сила, ала противоположно желание да го държи до себе си, да се прилепи до топлината му, все едно умира от студ. Имаше нужда от силата му. В момента — повече от всякога.
Кел не искаше Лайла да види колко е уплашен, но смяташе, че въпреки това тя го е прозряла.
Бяха се насочили обратно към центъра на града. Улиците от тази страна на реката бяха като цяло празни, но все пак се налагаше пътешествениците да пресекат някой от мостовете, прехвърлени тук-там над Айл. Беше твърде опасно, твърде открито. Особено предвид, че по средата на пътя лицето на Кел отново се появи по многобройните новинарски дъски, които осейваха улиците.
Този път обаче вместо:
Там пишеше:
От тези обвинения Кел го заболя сърцето, но се вкопчи с две ръце за факта, че Рай е в безопасност — поне доколкото това изобщо бе възможно. Плъзна пръсти по знака над сърцето си — ако се съсредоточеше, усещаше ехото от сърцебиенето на Рай: туптене, което изоставаше с частица от секундата от неговото.