Озърна се в опит да си представи улиците не само както са тук, но и както щяха да бъдат в Белия Лондон, налагаше образите в ума си. Отсече:
— Трябва да свърши работа.
В момента стояха в началото на една пряка срещу редица кораби — Лайла ги оглеждаше с възхищение — а в съседния град щяха да се намират пред мост. Мост, който водеше към улица, завършваща пред стените на Белия замък. Докато вървяха, Кел запозна момичето с опасностите на другия Лондон, като се почне от управниците-близнаци и се стигне до изгладнялото, зажадняло за сила население. Описа ѝ замъка и основите на плана си, понеже в момента разполагаше само с основи.
Основи и надежда. Надежда, че ще успеят, че ще смогне да издържи достатъчно дълго, за да победи Атос и да вземе от него втората половина от камъка, а после…
Кел затвори очи и си пое продължителен, уравновесяващ дъх. Нека се впускаме в приключенията едно по едно — отекваха в ума му думите на Лайла.
— Какво чакаме още?
Крадлата се бе облегнала на стената. Почука по тухлите.
— Хайде, Кел. Време за врати!
Държеше се по присъщия си начин, с все същата непреклонност дори сега; не изглеждаше нито загрижена, нито уплашена и това само го възбуждаше, придаваше му сила.
Раната на дланта му — макар и отчасти скрита от черния камък — беше още прясна. Кел докосна разреза с пръст и изрисува знак на тухлената стена пред тях. Лайла го хвана за ръката, стисна здраво заедно с него камъка, който вибрираше помежду им, и му подаде белия топ, а той го поднесе към кръвта на стената и преглътна, за да се отърве от нервността си.
— Ас траварс — нареди и светът омекна и потъмня около двамата пътешественици, когато пристъпиха напред през новоотворения праг.
Или поне така трябваше да се случи.
По средата на крачката обаче някаква сила дръпна Кел назад, откъсна ръката на Лайла от неговата, откъсна и него от мястото между световете и го върна на твърдата каменна улица в Червения Лондон. Замаян, Кел запримигва срещу нощта, а сетне осъзна, че не е сам. Някой се бе изправил над него. В началото силуетът беше само сянка, която си навиваше ръкавите. Едва по-късно Кел забеляза сребърния кръг, украсил яката му.
Холанд го гледаше отвисоко и се мръщеше.
— Толкова бързо ли ни напускаш?
IV
Лайла стъпи с черните си ботуши на обезцветена улица. От внезапната промяна леко ѝ се виеше свят и тя се облегна на стената. Чу отгласа на стъпките на Кел подире си.
— Е, имаме подобрение — каза и се извърна. — Поне сме на едно и също място този…
Ала него го нямаше.
Крадлата стоеше на улица пред мост, а Белият замък се издигаше в далечината отвъд река, която не беше нито сива, нито червена, а седефена, полузамръзнала ивица вода, сияеща мътно в падащата нощ. По протежението на реката горяха фенери с бледосинкави пламъчета, озаряващи околностите по странен, безцветен начин, а Лайла с нейните яркочерни дрехи изпъкваше досущ като маяк в мрака.
Нещо сияеше в краката ѝ, тя сведе очи и видя на земята белия топ, чиято светла повърхност все още бе изцапана с кръвта на Кел. Самият той липсваше. Тя вдигна амулета и го прибра, същевременно се постара да дръпне юздите на твърде разтрепераните си нерви.
Наблизо я наблюдаваше изпосталяло куче с празен поглед.
Твърде бързо Лайла осъзна, че я наблюдават отвсякъде. От прозорци и прагове, от тъмното между езерцата измъчена светлина. Посегна към ножа с металния бокс.
— Кел? — изсъска под нос, но не получи отговор. Изглежда бе станало като предния път. Вероятно просто се бяха разделили и в момента той си проправяше път към нея. Може и така да беше, но Лайла усети странно придръпване, когато прекрачиха отвъд, усети как ръката му изчезва от нейната твърде рано.
Отекнаха стъпки и тя се завъртя полека в кръг, ала не видя никого.
Кел я беше предупредил за този свят — той го нарече опасен — но понеже изразът обхващаше твърде голяма част от света на Лайла, тя не бе обърнала особено внимание на думите му. В крайна сметка, той беше израсъл в дворец, а тя — на улиците и смяташе, че знае доста повече от Кел за опасните улички и още по-опасните хора. Сега обаче, самичка, Лайла започваше да съжалява задето не му повярва достатъчно. Всеки — дори високопоставен аристократ — би могъл да види опасността. Би я надушил. Смърт и пепел в зимния въздух.
Тя потрепери — не само от студ, но и от страх. Просто, пронизващо до костите усещане за погрешност. Все едно надзърташе в черното око на Холанд. За първи път Лайла си пожела да разполага с нещо повече от ножове и револвер.