Холанд заклати глава.
— Давай, Кел. Използвай камъка. Ще те погълне по-бързо, но пък току-виж победиш.
Кел изруга под нос и призова друг циклон, този път — пред себе си. Щракна с пръстите на ръката, на която нямаше камък. В шепата му се появи огън и когато се допря до въздушния вихър, прихвана и обви вихрушката в пламъци. Огненият циклон изпепели земята и стопи леда. Докато нападаше Холанд, той — от своя страна — вдигна ръка и призова земята да се вдигне като щит, а сетне — в мига, щом пламъкът угасна — прати каменната стена да връхлети Кел. Кел вдигна ръце в борба да овладее камъните и твърде късно осъзна, че са пратени само за отвличане на вниманието му от извисилата се водна вълна, която го удари откъм гърба.
Речният изблик събори Кел на четири крака, той не успя да се изправи, тя го заля и се уви около него. След секунди младият антари вече се намираше в капана на вълната, мъчеше се да си поеме въздух, преди да го е погълнала изцяло. Бореше се, прикован от силата на водата.
— Астрид те иска жив — напомни Холанд, вадейки извит нож изпод наметалото си. — Настоя за това… — свободната му ръка се сви в юмрук, а водата се стегна и изкара въздуха от дробовете на Кел. — Но положително ще разбере, че за да се сдобия с камъка не съм имал друг избор, освен да те убия.
Холанд закрачи към противника си с премерени стъпки по заледената земя, извитото острие висеше отпуснато покрай хълбока му, а Кел се гърчеше и си блъскаше ума в търсене на нещо, каквото и да е, което да използва. Посегна към ножа в хватката на Холанд, но металът беше омагьосан и дори не трепна. Въздухът на младежа свършваше, а белият антари почти го беше връхлетял. И в този миг през вълната от вода видя неясен образ на корабни товари, купчина дъски и колци, и тъмния метал на вериги, навити върху стълбове по моста.
Кел сви пръсти, най-близката връзка вериги полетя напред и се уви около китката на Холанд, като развали фокуса му. Водата изгуби форма и се разпадна, жертвата ѝ се просна по лице на земята, прогизнал до кости и давещ се за въздух. Холанд още се опитваше да се освободи; Кел си даваше сметка, че не може да си позволи колебание. Около краката и кръста на магьосника се уви още един наръч вериги, свалени от друг прът. Белият антари понечи да запрати закривения нож, но трети чифт вериги прихвана ръката му и я притисна към тялото. Нямаше да го удържат, не и задълго. С магия Кел изтръгна метален прът от настилката на пристана и го запрати във въздуха, за да увисне на около фут зад Холанд.
— Не мога да ти позволя да победиш — подвикна му младежът.
— Тогава най-добре ме убий — изръмжа Холанд. — В противен случай, няма да има край.
Кел извади ножа изпод мишницата си и го вдигна като за удар.
— Ще се наложи повечко да се постараеш — присмя се белият антари, щом ръката на Кел застина, понеже костите му се оказаха застопорени на място от волята на противника му. Точно на това се надяваше младежът. В мига, щом фокусът на Холанд се съсредоточи в ножа, Кел го нападна, но не отпред, а изотзад, като заповяда на металния прът да полети с цялата си мощ.
Той се стрелна през въздуха и улучи целта, ръгна Холанд в гърба с достатъчно сила да проникне през наметалото, през кожата и костите. Щръкна през гърдите на антари, металът и кръвта скриваха душевния печат около сърцето му. Сребърният диск на брошката му се счупи и падна, а късото наметало се смъкна от раменете му, когато рухна с омекнали колене.
Холанд тупна на влажната улица, а Кел се изправи с олюляване. Обзе го ужасна тъга, докато крачеше към тялото на белия антари. Бяха само двамина от вида си, измираща порода хора. Сега бе останал самичък. А скоро нямаше да има нито един. Вероятно така бе и редно да бъде. Така трябваше да бъде.
Кел хвана здраво окървавения метален прът и го извади от гърдите на Холанд. Захвърли го встрани — глухото му издрънчаване върху плочника прозвуча като пресекващо сърцебиене. Младежът коленичи до поваления си противник, под който започваше да се събира локва кръв. Провери за пулс и го напипа, но беше плитък и неравен.
— Съжалявам — каза му Кел.
Беше глупаво и безполезно твърдение, но острието на гнева му се бе притъпило и сега тъга, страх и загуба се сливаха във всеобхватна болка, която, струваше му се, никога няма да отърси. Бръкна под ризата на антари и напипа амулета от Белия Лондон на връв на шията му.
Холанд знаеше. Бе забелязал предстоящото нападение, но не го спря. В мига преди металният прът да го удари откъм гърба, той спря да се бори. Продължи само секунда — едно поемане на дъх — но стигаше да даде на Кел предимство, да му се разкрие. И в отрязъка от време, след като металът прониза тялото на белия магьосник и преди той да падне, на лицето му не се изписа нито гняв, нито болка. А облекчение.