— Не е ли опасно?
— На това място — отвърна младежът, — всичко е опасно. Но ако портата не те пусне, поне падането няма да е толкова стръмно.
И Лайла се съгласи да мине през вратата, независимо от гризящия я страх да не би да се окаже капан. Всичко тук беше капан. Стигна до южното стълбище и, преди да тръгне да се изкачва, надяна рогатата маска на лицето си. На върха портата поддаде без съпротива. Предчувствието ѝ отново подсказа да се обърне и да хукне в обратна посока, но за първи път в живота си тя пренебрегна предупреждението и влезе в замъка. Пространството отвъд вратата тънеше в мрак, ала щом Лайла прекрачи прага, пламнаха фенери и тя застина. Дузини стражи стояха покрай стените като живи брони. Обърнаха глави към отворената врата и съответно — към нея, и тя се стегна за предстоящото нападение.
Не се случи нищо.
Кел беше казал на крадлата, че в Белия Лондон трона вземат — и удържат — със сила и този тип унаследяване рядко предполага лоялност. Стражите тук очевидно бяха обвързани с магия, в капан под определено контролиращо заклинание. Но да насилваш хора да правят неща, които не искат, представлява проблем: налага се да си извънредно конкретен. Подчинените ти нямат избор, освен да изпълняват заповедите, но има малка вероятност да прекрачат отвъд буквата и да последват духа им.
Лайла се усмихна доволно.
Каквито и заповеди да бе дал крал Атос на стражата си, те явно не се отнасяха до нея. Празните им погледи я следваха, докато пресичаше коридора възможно по-спокойно. Тя се движеше така, все едно тук ѝ е мястото. Все едно не е дошла да убие кралицата им. Докато ги подминаваше се запита колко от тях биха желали да успее.
Коридорите в червения дворец представляваха лабиринт, тези тук обаче бяха проста мрежа от прави и пресечки — поредното доказателство, че някога замъкът е имал функциите на църква. Поредната пресечка, която хвана, я достави пред тронната зала — точно както Кел бе казал.
Той обаче беше казал и че ще бъде празна.
Невярно сведение.
Пред тронната зала стоеше хлапе. На години младежът беше по-малък от Лайла, слабичък, но жилест и, за разлика от стражите с празните погледи, неговите очи бяха тъмни и измъчени, а погледът — трескав. Виждайки пришълката, извади меча си. Нареди:
— Вуск!
Лайла сбърчи вежди.
— Вуск — повтори твърдо хлапето. — Ос рейкав вуск!
— Хей ти — отвърна тя твърдо, — мръдни.
Момчето захвана да говори тихо и настоятелно на езика си. Лайла поклати глава и извади ножа със стоманения бокс от канията му.
— Махни се от пътя ми.
С чувството, че е успяла да го накара да разбере, тя тръгна към вратата, но противникът ѝ вдигна меча си, застана точно на пътя ѝ и пак заяви:
— Вуск.
— Виж — изръмжа, тя, — нямам представа какви ги говориш…
Младият гвардеец се озърна, притеснен.
— … но те съветвам горещо да се махнеш и да се престориш, че не сме се срещали — хей, какво, да му се не види, смяташ, че правиш?
Момчето бе поклатило глава, след това промърмори нещо под нос, поднесе меча към ръката си и се поряза.
— Хей! — възкликна Лайла отново, а момчето стисна зъби и драсна втора черта, сетне и трета. — Спри!
Посегна да го хване за ръката, но юношата, приключил с издълбаването на странната фигура, я погледна в очите и каза:
— Махни се.
В първия момент Лайла се усъмни дали го е чула добре. След това осъзна, че е заговорил на английски. А когато погледна надолу, видя, че е изрязал някакъв символ в кожата си.
— Махни се — повтори момчето. — Веднага.
— Ти се махай от пътя ми! — възпротиви се Лайла.
— Не мога.
— Малчо… — предупреди го тя.
— Не мога — повтори той търпеливо. — Трябва да пазя вратата.
— Или какво? — предизвика го Лайла.
— Няма „или какво“ — той дръпна настрани яката на ризата си да ѝ покаже врязания в кожата му знак — възпален и черен. — Той ми нареди да пазя вратата, значи съм длъжен да я пазя.
Лайла се намръщи. Символът се различаваше от символа на Кел, но тя разбираше смисъла му: някакъв печат. Попита:
— Какво ще стане, ако се отместиш?
— Не мога.
— А ако те посека?
— Ще умра.
Юношата изрече и двете с равна доза тъга и увереност.
Що за луд свят, помисли си Лайла и го попита:
— Как се казваш?
— Белок.
— На колко си години?
— На достатъчно… — Младият пазач вирна гордо брадичка; в очите му гореше познат за крадлата огън. Съпротива. Но все пак беше твърде млад. Твърде малък да му се случва подобно нещо.
— Не искам да те нараня, Белок — увери го Лайла. — Не ме принуждавай!
— Ще ми се да не се налагаше.