Кралят отскочи и отклони остриетата настрани със замах на камъка си. Повечето се изсипаха по плочника на двора, но едно успя да улучи целта и потъна в крака на Атос. Той изсъска и измъкна ножа. Захвърли го и се усмихна мрачно, докато се изправяше:
— Така ми харесва повече!
Стъпките на Лайла отекваха из тронната зала. Тя наподобяваше пещера, сводеста и бяла като сняг. Еднообразието нарушаваха само пръстен колони покрай стените и двата трона, издялани от голямо цяло парче светъл камък, бяха поставени един до друг на платформа в средата. Единият трон беше празен.
На другия се излежаваше Астрид Дейн.
Косата ѝ — толкова светла, че изглеждаше безцветна — бе увита във формата на корона около главата, по-тънки от паяжина кичури падаха върху лицето ѝ, обърнато нагоре, сякаш бе задрямала. Астрид беше бледа като смъртта ѝ облечена в бяло — но не топлото бяло на кралицата на феите — кадифе или дантела нямаха място тук. Не, дрехите на тази кралица я обгръщаха все едно са броня, покрай яката и на китките се стесняваха рязко, а макар всяка друга да би сложила пола, Астрид Дейн носеше плътно прилепнали панталони, пъхнати в твърди бели ботуши. С дългите си пръсти се бе вкопчила в подлакътниците на трона, половината кокалчета бяха белязани с пръстени; единственият цвят по нея идваше от окачения на шията ѝ медальон, поръбен с кръв.
Лайла се взря в неподвижната кралица. Медальонът ѝ досущ приличаше на онзи, който Рай носеше в Червения Лондон, когато не беше на себе си. Амулет за обладаване.
И ако се съди по вида ѝ, Астрид Дейн още беше в плен на заклинанието.
Крадлата пристъпи напред и се намръщи, защото ботушите ѝ отекваха из празната зала с неестествена яснота. Хитро, помисли си Лайла. Формата на тронната зала не беше самоцелно естетическо решение. Беше измислена да усилва звука. Идеално за параноичен управник. Но въпреки ехото от стъпките, кралицата така и не помръдна. Девойката продължи напред в очакване стражи да изпонаскачат от всевъзможни тайни местенца — каквито тук нямаше — и да се втурнат на помощ на Астрид.
Никой не дойде.
Така ти се пада, помисли си Лайла. Стотици стражи — и единственият, вдигнал меч, да се прониже с него. Ама че кралица.
Амулетът сияеше на фона на гърдите на Астрид и в него слабо пулсираше светлина. В другия град — и в другия свят — тя бе обладала поредното тяло, може би на краля или на кралицата, или на капитана на дворцовата стража — но тук беше беззащитна.
Лайла се усмихна мрачно. Би предпочела да действа бавно, да накара кралицата да си плати — заради Кел — но не беше глупачка, та да подлага късмета си на изпитание. Измъкна пистолета си от кобура. Един изстрел. Бърз и лесен — и край.
Вдигна оръжието, прицели го в главата на кралицата и стреля.
Изстрелът отекна в тронната зала, последван незабавно от ярък изблик светлина, гръмотевичен тътен и заслепяваща болка в рамото на Лайла. Тя се олюля под напора ѝ, а пистолетът се изхлузи от хватката ѝ. Стисна си рамото с възклицание и избълва порой ругатни, защото през ризата и куртката ѝ се процеждаше кръв. Беше простреляна.
Куршумът очевидно бе рикоширал, но от какво?
Лайла присви очи срещу Астрид на трона и осъзна, че въздухът около жената в бяло не е празен, както ѝ се бе сторило — след изстрела се бе развълнувал и прякото нападение разкри пласт, който потреперваше и блестеше, осеян със стъклени късчета светлина. С магия. Девойката стисна зъби, свали длан от раненото си рамо (и скъсана куртка) и посегна към кръста си. Извади ножа, все още оцапан с кръвта на Белок, и пристъпи напред така, че да се озове право пред трона. Дъхът ѝ отскачаше от почти невидимата преграда и се връщаше да погали бузата ѝ.
Вдигна полека ножа и започна да насочва острието напред, докато срещна ръба на заклинанието. Въздухът около ножа изпука и заблестя като скреж, но не поддаде. Лайла изруга под нос. Погледът ѝ се плъзгаше надолу през въздуха и около тялото на кралицата и постепенно стигна до краката ѝ. Присви очи. На каменната плоча в основата на трона имаше нарисувани символи. Не можеше да ги разчете, разбира се, но по начина, по който се сплитаха един в друг и се виеха около целия трон и Астрид, ставаше ясно, че са важни. Брънки на магическа верига.
А една брънка можеше да бъде строшена. Лайла приклекна и поднесе острието към края на най-близкия символ. Затаи дъх и провлачи ножа по пода — продължи да драска по знака от своята страна, докато не изтри една от тънките щрихи мастило — или може би кръв — образуващи заклинанието. Не искаше и да знае произхода на течността.