Сиянието около трона угасна и въздухът видимо потъмня. Намръщена, Лайла се изправи. Вече беше ясно, че каквото и заклинание да бе пазило кралицата, сега е изчезнало.
Девойката стисна по-здраво ножа си и замахна към гърдите на кралицата с думите:
— Сбогом, Астрид.
Нечия ръка сграбчи Лайла за китката, още преди върхът на острието да докосне бялата туника. Момичето сведе поглед и видя, че бледите очи на Астрид Дейн се взират в нейните. Кралицата беше будна. Разтегли устни в тънка, хищна усмивка и прошепна:
— Лоша малка крадла!
После хватката на Астрид се стегна и по ръката на Лайла плъзна пронизваща болка. Чу нечий писък и ѝ отне няколко секунди, докато осъзнае, че идва от нейното гърло.
Кръв засъхваше по бузата на Атос.
Кел се давеше за въздух.
Белият плащ на краля бе скъсан, а по крака, китката и корема на Кел се виждаха плитки разрези. Половината статуи в двора около тях лежаха катурнати и строшени от сблъсъка на магия, която се бе удряла в себе си като кремък в кремък.
— Ще извадя това твое черно око — изсъска Атос, — и ще го нося вместо огърлица!
Пак замахна и Кел контрира — воля срещу воля, камък срещу камък. Но младият антари водеше две битки — едната с краля и другата със себе си. Тъмнината продължаваше да се разпростира и с всяка изминала секунда превземаше все по-голяма част от него при всяко направено движение. Не би могъл да спечели с тази скорост. Или щеше да изгуби схватката, или себе си. Все едното щеше да поддаде.
Магията на Атос откри процеп в създадения от сенки щит на Кел и го удари силно, пукна му ребра. Антари се закашля и вкуси кръв, докато се бореше да фокусира зрението си върху краля. Трябваше да направи нещо и то скоро. Кралският къс меч блестеше на земята наблизо. Атос вдигна камъка да нанесе пореден удар.
— Само на това ли си способен? — подигра му се Кел през стиснати зъби. — Все същите стари номерца? Липсва ти изобретателността на сестра ти.
Белият крал присви очи. А после вдигна камъка и призова нещо ново.
Не стена, не острие, не верига. Не, димът се уви около него и се преобрази в зловеща, извита сянка. Масивна сребърна змия с черни очи, чийто раздвоен език вкуси въздуха, докато тя се надигаше, по-висока от самия крал.
Кел се насили да се изсмее пренебрежително, въпреки болката от счупените ребра. Вдигна от земята омагьосания меч от Червения Лондон. Беше наръбен и хлъзгав от прахоляк и кръв, но още се различаваха символите по протежение на метала.
— Чаках те да направиш точно това — заяви младият магьосник. — Да сътвориш нещо, достатъчно силно да ме убие. След като очевидно самият ти не си способен да се справиш.
Атос се намръщи:
— Какво значение има каква форма ще приеме смъртта ти? Нали те поразява моята ръка.
— Нали искаше да ме убиеш лично — възрази Кел. — Но, предполагам, това е най-доброто, на което си способен. Е, хайде, давай, крий се зад магията на камъка. Наричай я своя.
Атос изръмжа басово и рече:
— Прав си. Смъртта ти следва да е — и ще бъде — от моите ръце.
Стегна хватката си около камъка, очевидно с намерение да отзове змията. Тя спокойно се увиваше около краля, но изведнъж спря да се движи, макар и да не се разтвори в нищото. Вместо това извърна лъскавите си черни очи към Атос, точно както отражението на Кел бе направило срещу Лайла в нейната стая. Белият крал се втренчи недоволно в змията, очевидно с намерение да я прогони. Тя обаче не изпълни замисъла му и той изрече заповедта си на глас. Нареди на змията, която стрелна език:
— Подчинявай ми се! Ти си мое творение и аз съм твой…
Така и не успя да завърши.
Змията се надигна и го нападна. Сключи зъбатите си челюсти върху камъка в ръката на Атос и преди кралят дори да успее да изпищи, го обви целия. Сребристото ѝ тяло се стегна около ръцете и гърдите му, сетне около шията — и я прекърши със звучно изпукване.
Кел изпусна затаения си дъх, щом главата на Атос Дейн се килна напред, а ужасяващият крал се превърна просто в омекнал като парцалена кукла труп. Змията разви намотките си и трупът на краля се търколи по лице върху разтрошения плочник. Змията извърна бляскавите си очи към антари. Плъзна се към него с ужасяваща скорост, но той беше готов да я посрещне.
Заби кралския меч в корема на врага си. Острието прониза грапавата ѝ кожа и за миг заклинателните руни по метала заблестяха, преди гърчовете на тварта да строшат оръжието на две. Змията потръпна и рухна, отмагьосана до бледа сянка в краката на Кел.
Сянка, а в средата ѝ — строшено парче черен камък.