Лайла прехапа устни:
— Все още ли трябва да го върнеш?
Кел огледа изпразнения камък и кимна леко.
— За всеки случай.
Но сега, когато най-после се освободи от хватката му, едва ли се налагаше да стигне докрай с него. Огледа двора и откри тялото на Холанд. По време на битката белият антари бе паднал от каменната пейка и сега лежеше на земята; единствено окървавеното му наметало подсказваше, че Холанд не е просто заспал.
Кел се изправи — всяка частица от тялото му стенеше — и отиде до доскорошния си противник. Коленичи и хвана едната му ръка. Кожата на Холанд бе изстинала, пулсът на китката му — отслабваше все повече, а сърцето му се насилваше за последните си удари. Но беше все още жив.
Всъщност е доста трудно да убиеш антари, както каза самият той преди време. Излизаше, че е бил прав.
Кел усети присъствието на Лайла наблизо. Не знаеше дали номерът ще мине — дали един антари е способен да даде команда вместо друг, но притисна пръсти към раната върху гърдите на Холанд и до тялото описа черта по земята. Докосна изпразнения камък до кръвта и го постави на чертата. Сложи ръката на събрата си върху него.
— Мир — изрече тихо: сбогуване с победения. Притисна длан върху дланта на Холанд и нареди: — Ас траварс.
Земята под белия антари поддаде и потъна в тъмнина. Кел отстъпи, а тъмнината и онова, което се намираше отвъд, погълнаха и тялото на Холанд, и камъка; след себе си оставиха само окървавени плочи.
Младежът продължи да се взира в окървавените плочи. Направо не му се вярваше, че всъщност е успял. Че е бил пощаден. Че още е жив. Че може да си иде у дома.
Олюля се при изправянето си и Лайла го подкрепи.
— Дръж се — каза тя.
Кел кимна замаяно. Камъкът бе прикривал болката, но сега тя направо замъгляваше зрението му. Раните на Рай се наслагваха върху неговите и при опита да преглътне стенанието си, вкуси кръв.
— Време е да вървим — прецени Кел. Градът бе останал без управник, впрочем и без двама. Битките щяха да започнат отначало. Все някой щеше да се добере с кръв до трона. Винаги така ставаше.
— Да те върнем у дома — съгласи се Лайла.
Облекчението го заля като цунами, преди реалността да го прогони.
— Лайла — стресна се Кел, — не знам, дали ще мога да те взема с мен…
Камъкът ѝ бе давал възможност да пресича световете, бе отварял за нея врата там, където не биваше да има такава. Без него вероятността светът да ѝ позволи да премине…
Лайла изглежда го разбра. Огледа се и скръсти ръце. Беше пребита и кървеше. Колко ли щеше да издържи сама? Но пък — това беше Лайла. Сигурно би преживяла всичко.
— Е — сви рамене тя, — поне ще опитаме.
Кел преглътна.
— Какво най-лошо може да стане? — попита спътницата му, докато си проправяха път към стената на замъка. — Да се разкъсам на хиляди парченца между световете? — Кривата ѝ усмивка не прикриваше страха в очите ѝ. — Готова съм да остана. Но искам да се опитам да си тръгна.
— Ако не се получи…
— Ще се оправям сама — продължи мисълта му Лайла.
Кел кимна и я поведе към стената на замъка. Нарисува знак върху светлите камъни и извади от джоба си монетата от Червения Лондон. Придърпа Лайла към себе си, притисна я към пребитото си тяло и долепи чело до нейното.
— Хей, Лайла — подвикна тихичко в празнината помежду им.
— Аха?
Притисна уста към нейната само за секунда — мимолетно придошла и изчезнала топлина. Тя се намръщи, но не се отдръпна. Попита:
— За какво беше пък това?
— За късмет — отвърна Кел. — Не че ти трябва.
Притисна ръка към стената и помисли за дома.
II
Натежалият от нощта Червен Лондон се уплътни около Кел. Ухаеше на пръст и огън, на цъфтящи цветя и ароматен чай и под всичко това — на дом. Кел никога не се бе радвал толкова да се прибере. Но сърцето му прескочи, когато осъзна, че обятията му са празни.
Лайла не беше с него!
Не беше успяла да премине.
Преглътна, погледна амулета в окървавената си ръка и го захвърли с всичката останала му сила. Затвори очи и си пое дълбоко дъх в опит да се овладее.
След това чу гласа ѝ. Нейният глас!
— Не съм допускала, че толкова ще се радвам на аромата на цветя.
Кел примигна и се обърна — зад гърба му стоеше Лайла. Жива и цяла.
— Не е възможно — възкликна той.
Ъгълчето на устата ѝ подскочи нагоре.
— И аз се радвам да те видя.
Кел я прегърна. И за миг — само за миг — тя нито се отдръпна, нито го заплаши с нож. За секунда — само за секунда — отвърна на прегръдката му.
— Каква си ти? — попита той, изумен.
Лайла само сви рамене:
— Инатлийка.