Постояха за момент, облегнати един на друг — крепяха се взаимно на крака — макар и двамата да не бяха сигурни кой има повече нужда от подкрепа. Знаеха само колко са щастливи, че са тук и са живи.
След това чуха тропот на ботуши и звън на мечове, видяха проблясъци светлина.
— Изглежда ни нападат — прошепна Лайла в яката на палтото на своя антари.
Кел отлепи глава от рамото ѝ и видя, че са ги обкръжили дузина гвардейци с извадени мечове. Гледаха ги със страх и гняв през визьорите на шлемовете. Усети напрежението на Лайла и колко я сърбят ръцете да посегне за пистолет или нож.
— Не се бий — прошепна Кел и внимателно се отдръпна от прегръдката ѝ. Хвана момичето за ръка и се обърна към защитниците на семейството си. — Предаваме се.
Гвардейците принудиха Кел и Лайла да коленичат пред краля и кралицата и ги задържаха така въпреки промърморените под нос клетви на момичето. Зад гърба китките им бяха обвити в метал, както Кел бе окован същата нощ в покоите на Рай. Наистина ли бяха минали само часове? Тегнеха на гърба му като години.
— Оставете ни — нареди крал Максим.
— Сир — възрази единият кралски гвардеец и стрелна Кел с поглед. — Не е безопасно да…
— Казах да се махаш — изтътна кралят.
Гвардеецът се оттегли и остави Кел и Лайла на колене в празната бална зала; до тях кралят и кралицата стояха прави. Очите на крал Максим горяха трескаво, целият бе почервенял от гняв. До него кралица Емайра изглеждаше смъртнобледа.
— Какво си сторил? — поиска да научи кралят.
Кел се сви, но разказа истината: за вселяващия амулет на Астрид и за плана на близнаците Дейн; за камъка и как се е натъкнал на него (и за предшестващия го навик). Сподели за откритието си и за опита да върне талисмана на единственото място, където би бил в безопасност. Кралят и кралицата слушаха не толкова с недоверие, колкото с ужас. Кралят се зачервяваше все повече и повече, кралицата пребледняваше след всяко ново обяснение.
— Камъкът вече го няма — завърши Кел. — И магията си отиде с него.
Кралят стовари юмрук върху близката колона.
— Дейн ще си платят за онова, което…
— Дейн са мъртви — прекъсна го Кел. — Лично ги убих.
Лайла се окашля.
Младежът подбели очи.
— С помощта на Лайла.
Кралят сякаш забеляза момичето за първи път.
— А ти коя си? Каква лудост те включи в тези заговори?
— Наричам се Делайла Бард — отвърна крадлата твърдо. — Срещнахме се по-рано тази вечер. Докато се опитвах да спася града ви, вие си стояхте тук, ослепели под влиянието на някакво заклинание.
— Лайла — скара ѝ се Кел, ужасѐн.
— Заслугата градът ви още да стои е наполовина моя.
— Нашият град ли? — попита я кралицата. — Не си ли оттук?
Кел се напрегна. Лайла отвори уста, но преди тя да успее да отвърне, той я изпревари:
— Не. Тя е отдалеч.
Крал Максим сбърчи вежди:
— Колко отдалеч по-точно?
И преди Кел да смогне да обясни, Лайла гордо изпъна рамене.
— Корабът ми пристана преди няколко дни — обяви тя. — Дойдох в Лондон, понеже чух за празненствата на сина ви, които не бива да се пропускат, а и понеже имах работа с търговката Кала на пазара до реката. Двамата с Кел сме се срещали веднъж-дваж преди и когато стана ясно, че има нужда от помощ, му я предоставих…
Младежът зяпаше Лайла. Тя вдигна вежда срещу него и допълни:
— Той ми обеща награда, разбира се.
Кралят и кралицата също зяпаха момичето в опит да решат коя част от разказа ѝ звучи най-неправдоподобно (дали че притежава кораб, или че чужденец говори такъв превъзходен английски), накрая самообладанието на кралицата поддаде.
— Къде е нашият син? — изплака тя, сякаш имаха само един син и Кел се присви от болката, причинена му от този въпрос.
— Рай жив ли е? — поиска да научи кралят.
— Благодарение на Кел — намеси се Лайла. — Прекарахме вчерашния ден в усилия да спасим кралството ви, а вие дори…
— Жив е — прекъсна я Кел. — И ще живее… — допълни, без да сваля очи от краля. — Поне докато съм жив и аз…
При тези думи в гласа му припламна предизвикателство.
— Какво имаш предвид?
— Сир — все пак Кел сведе поглед. — Направих единствено онова, което се налагаше. Ако можех да му дам своя живот, нямаше да се поколебая. Съумях само да го споделя… — Размърда се в оковите си, ръбът на белега се показа изпод яката му.
Кралицата си пое остро дъх. Кралят се намръщи. Много по-меко попита:
— Къде е той, Кел?
Младият антари отпусна рамене — тежестта се смъкна от тях.
— Освободете ни. И ще го доведа у дома.
III
— Влез.
Кел никога не се бе радвал толкова да чуе гласа на брат си. Отвори вратата и влезе в покоите на Рай, като се опитваше да не си представя нито в какъв вид ги беше оставил, нито кръвта на принца, разлята по пода.