Три твърде различни Лондона, в три твърде различни държави — и Кел бе единствената жива душа, виждала и трите. Великата ирония, предполагаше, се криеше в това, че никога не бе съзирал какво се крие отвъд градовете. Обвързан на служба на краля и кралицата си, и постоянно държан под ръка, той никога не се беше отдалечавал на повече от един ден път от който и да било от трите Лондона.
Умората гризеше костите на Кел, той се протегна и смъкна палтото си. Прерови джобовете му, за да намери пакета на колекционера и внимателно го положи на леглото, после предпазливо развърза кърпата, за да разкрие малката сребърна музикална кутийка вътре. Фенерите в стаята припламнаха по-ярко, когато Кел вдигна джунджурията към светлината, за да ѝ се порадва. Болката в ръката го върна в реалността и той остави музикалната кутийка настрани и насочи вниманието си към скрина.
Там го очакваха леген с вода и чифт бурканчета; Кел нави ръкава на черната си туника и се захвана да обработи раните си. Боравеше с опитни пръсти и за броени минути изплакна разрезите и ги намаза с мехлем. Съществуваше кръвна заповед за лечение — ас хасари — но не беше измислена антари да я прилагат върху себе си, особено пък за дребни рани, и по-скоро отнемаше повече енергия, отколкото да дава здраве. В случая раните на ръката и бездруго започваха да зарастват. Благодарение на количеството магия във вените си, антари оздравяваха бързо и до сутринта плитките разрези щяха да са изчезнали, а кожата да е отново гладка. Кел тъкмо се канеше да смъкне ръкава си, когато вниманието му привлече малък, лъскав белег. Както винаги. Намираше се точно под свивката на лакътя и линиите бяха толкова размазани, че символът едва се четеше.
Едва.
Кел живееше в двореца от петгодишна възраст. За първи път забеляза белега, когато беше на дванайсет. Бе прекарал седмици в търсене на руната в дворцовите библиотеки. Памет.
Прокара пръст по белега. Противоположно на името си, символът не бе предназначен да помогне на човек да си спомня. Предназначен беше да го накара да забрави.
Да забрави даден миг. Ден. Цял живот. Но магията, обвързваща нечие тяло или ум, не беше просто забранена — явяваше се сериозно престъпление. Обвинените и осъдените за нея биваха лишени от силата си — съдба, смятана от мнозина за по-лоша и от смъртта в свят, управляван от магията. И въпреки това Кел носеше дамгата на подобно заклинание. Нещо по-лошо — подозираше, че кралят и кралицата лично са го разрешили.
К. Л.
Инициалите на ножа му. Не разбираше толкова много неща — и никога нямаше да ги проумее — покрай оръжието, монограма и живота, който вървеше в комплект с тях. (Английски ли бяха буквите? Или арнески? Срещаха се и в двете азбуки. Какво означаваше Л.? Или пък К., ако се запита? Кел не знаеше нищо за буквите, образуващи на практика името му — Къ-Лъ се бе превърнало в Кай-Ел и то на свой ред — в Кел). Беше попаднал в двореца още съвсем малък. Нима ножът винаги му беше принадлежал? Или пък е бил на баща му? Амулет — нещо, което да пази и да му помогне да си спомни кой е бил? А кой точно е бил? Отсъствието на спомени го дразнеше. Често се спираше да се вгледа в средната карта на стената и да се пита откъде ли идва. И като какъв е дошъл.
Ясно беше, че няма начин родителите му да са антари. Магията може и да живееше в кръвта, но не се предаваше по кръвна линия. Не и от родител на дете. Тя сама си избираше пътя. Избираше формата си. Силните понякога раждаха слаби или пък обратното. Огнетворците често бяха деца на водни магове, земетръсците — на лечители. Силата не можеше да бъде отглеждана като жито, да се концентрира с поколенията. В противен случай антари щяха да се кроят и шият по поръчка. Те бяха идеалните инструменти — способни да управляват всички елементи и да изпълняват всяко заклинание, да използват собствената си кръв, за да управляват света около себе си. Бяха инструменти и в грешните ръце — оръжия. Липсата на унаследяемост вероятно се явяваше начин природата да уравновеси везните, да запази реда.
Всъщност никой не знаеше какво води до раждането на един антари. Вярваше се, че е случайност — късметлийско мятане на заровете. Чуваха се и мнения, че са божествено дело, предназначени за величие. Сред учените — от рода на Тийрън например — имаше такива, които смятаха, че антари се появяват в резултат от преместване между световете и преплитане на различните видове магии, и това е причината те да измират. Но без значение теорията или начина на възникването им, повечето хора вярваха, че антари са свещени. Избрани от магията или благословени от нея, може би. Със сигурност обаче — белязани от нея.