Кел несъзнателно поднесе пръсти към дясното си око.
В каквото и да предпочетеше да вярва, фактът си оставаше факт: антари бяха станали още по-редки и следователно — още по-ценни. Талантът им винаги ги бе превръщал в обект на желанията, но сега редкостта им ги правеше съкровище, което си струва да бъде издирено, охранявано и пазено. Притежавано. И независимо дали Рай го признаваше, или не, Кел представляваше част от кралското имущество.
Взе сребърната музикална кутийка и нави малкото метално ключе.
Ценна дрънкулка, помисли си, но все пак просто дрънкулка. Мелодията засвири и вибрацията загъделичка дланта му като птичка, но той не остави кутийката. Напротив — стисна я здраво, а нотите шептяха в небитието, докато Кел се отпускаше на коравия дюшек и оглеждаше прелестното устройство.
Как се бе озовал на полицата самият той? Каква случка бе довела до почерняването на окото му? Дали беше роден така и скрит от света или белегът на магията се проявяваше по-късно? Пет години. Пет години в ролята на син на съвсем друго семейство. Дали близките му се бяха натъжили от раздялата? Или с благодарност го бяха поднесли на короната?
Кралят и кралицата отказваха да разкажат на Кел за миналото и той се беше научил да не дава глас на въпросите си, но умората подриваше стените на решителността му и ги пропускаше през тях.
Какъв живот бе забравил?
Отдръпна ръка от лицето си и сам се скастри. Колко в действителност би могло да помни дете на пет годинки? Който и да е бил, преди да го донесат в двореца, тази личност вече нямаше значение.
Тази личност не съществуваше.
Песента на музикалната кутийка взе да пресеква и спря, но Кел отново я нави и затвори очи, като остави мелодията на Сивия Лондон и въздухът на Червения да го унесат в сън.
III
Крадец в сиво
I
Лайла Бард живееше съгласно едно просто правило: ако нещо си струва да се притежава, значи си струва и да се отнеме.
Тя поднесе сребърния часовник под мъждивата светлина на уличния фенер и се възхити на сиянието на лъскавия метал, като се чудеше какво ли значат гравираните отзад инициали: Л. Л. Е. Чопна часовника от един джентълмен: тромав сблъсък на твърде пренаселения тротоар доведе до незабавно извинение и потупване на жертвата по рамото — отработена хватка за отвличане вниманието от шарещата в джобовете ръка. Лайла притежаваше не просто чевръсти пръсти, а и пипаше леко. Подръпване на цилиндъра и любезно „лека нощ“ — и ето ти я горд нов собственик на времеизмервателен уред, чийто предишен господар си продължи по пътя, без да разбере какво се е случило.
Лайла не се интересуваше от самия предмет, но много я вълнуваше онова, което щеше да ѝ купи: свобода. Слабо извинение за стореното, несъмнено, но все пак по-добро от затвор или дом за бедняци. Тя прокара облечения си в ръкавица палец по кристалния циферблат.
— Знаете ли колко е часът? — попита някой зад гърба ѝ.
Лайла се извърна и трепна. Беше я заговорил констабъл.
Тя поднесе ръка към ръба на цилиндъра си — откраднат от дремещ шофьор преди седмица — с надеждата жестът да мине за поздрав, а не за нервен тик и опит да скрие лицето си.
— Девет и половина — избуча басово и пъхна часовника в джоба на жилетката под сюртука си, като внимаваше констабълът да не мерне разнообразните оръжия, блеснали изпод него. Лайла беше висока и слаба, с момчешко телосложение, което ѝ помагаше да минава за млад господин — но само от разстояние. По-щателен оглед щеше да развали илюзията.
Лайла знаеше, че трябва да се обърне и да си тръгне, докато още е възможно, но въпреки това, когато констабълът потърси с какво да си запали лулата и не намери огниво, тя му донесе дървена тресчица от улицата. Стъпи с ботуш върху стойката на уличния фенер и се надигна пъргаво да запали борината от пламъка му. Светлината на фенера озари челюстта, устните и скулите ѝ и очертанията на лицето ѝ се разкриха под цилиндъра. Сладостна тръпка пробяга през гърдите ѝ, пришпорена от близостта на опасността, и Лайла се почуди — не за първи път — да не би да ѝ има нещо. Барън често го казваше, но той беше досадник.
Търсиш си неприятности, така казваше. Ще си ги търсиш, докато ги намериш.
Неприятностите те търсят, поправяше го тя. И не спират да търсят, докато не те намерят. По-добре да ги издиря първа.
Защо искаш да умреш?
Нищо подобно, така отвръщаше тя. Просто искам да живея.