Лайла слезе от стълба на фенера и лицето ѝ отново се скри в сенките на цилиндъра, докато подаваше горящото парченце дърво на констабъла. Той измърмори благодарности и запали лулата, изпуфка няколко пъти и се накани да си тръгне, но се спря. Сърцето на Лайла изпърха нервно, докато той отново я оглеждаше, този път малко по-внимателно.
— Трябва да се пазите, сър — рече полицаят накрая. — Самичък, посред нощ… Като нищо ще ви пребъркат джобовете.
— Обирджии ли? — учуди се Лайла, като се постара да говори в ниските регистри. — Не и в Итън!
— Мчи да — констабълът кимна и измъкна от джоба си сгънат лист хартия.
Девойката посегна и го взе, макар още от пръв поглед да разбра какво представлява. Плакат „Търси се“. Втренчи се в скицата: изобразяваше просто тъмен силует, надянал маска — неясно парче плат над очите — и широкопола шапка.
— Граби по улиците, дори е обрал няколко господа и истинска дама. Такива работи могат да се очакват, разбира се, но не и тук. Направо невъзможен бандит е този!
Лайла се постара да прогони усмивката си. Вярно беше. Преджобването на дребно по Саут Банк беше едно, а кражбата на сребро и злато от притежателите на карети в Мейфеър — съвсем друго, но крадците, дето си стояха по бордеите, бяха глупаци. Бедните винаги си отваряха очите на четири. Богатите щъкаха наоколо под защитата на представата, че са в безопасност, стига да се придържат към почтените части на града. Лайла обаче беше наясно, че почтени райони няма. Има само смотани квартали и глупави такива, и бързо се беше научила къде да си разиграва коня.
Тя върна листа и килна крадения си цилиндър към констабъла.
— Ще си пазя джобовете значи.
— Непременно — подкани я той. — Не е като едно време. Всичко се мени… — и с тези думи се отдалечи; дърпаше от лулата си и мърмореше как светът се разпада и тям подобни — Лайла не чу останалото заради тътнещия в ушите ѝ пулс.
Щом ченгето изчезна от поглед, тя с въздишка се облегна на фенера, замаяна от облекчение. Смъкна цилиндъра от главата си и огледа натъпканите в него маска и широкопола шапка. Усмихна се под мустак. След това отново си сложи цилиндъра, оттласна се от стълба и се упъти към пристанището, подсвирквайки си пътем.
II
„Морският крал“ далеч не беше така впечатляващ, както подсказваше името му.
Корабът се бе облегнал тежко на кея, боята му се лющеше от солта, дървеният корпус беше наполовина изгнил на места и изцяло — на други. И явно много, много бавно потъваше в Темза.
Кораба крепеше единствено самият пристан, чието състояние не беше много по-добро и Лайла се чудеше, дали някой ден корпусът на плавателния съд и дъските на кея няма просто да изгният заедно и да се оронят в мътните води.
Пауъл се кълнеше, че „Морският крал“ е годен да плава както винаги. Още го бива за открито море, така се кълнеше. Лайла не намираше да става дори и да среща вълните в лондонското пристанище.
Стъпи с ботуша си на трапа и дъските застенаха под подметките ѝ, звукът се разпространи, докато взе да изглежда, че целият кораб протестира срещу пристигането ѝ. Тя пренебрегна всичките му възражения и, докато се качваше на борда, побърза да развърже възела на плаща под брадичката си.
До мозъка на костите си беше зажадняла за сън, но продължи с еженощния си ритуал, като пресече палубата до носа на кораба и се хвана за руля. Студеното дърво под дланите ѝ, нежното полюшване на палубата под краката ѝ — всичко си идваше на мястото. Лайла Бард знаеше твърдо, че ѝ е писано да стане пират. Трябваше ѝ само годен за плаване кораб. И сдобиеше ли се с такъв… Бриз изду плаща ѝ и за миг тя се видя далеч от лондонския кей, далеч от всякаква суша, да пори вълните на откритото море. Затвори очи и се опита да си представи как морският бриз се втурва под тънките ѝ ръкави. Плисъкът на океана върху бордовете на кораба. Тръпката на свободата — истинската свобода — и приключението. Вирна брадичка, когато въображаеми пръски солена вода я погъделичкаха по шията. Пое си дълбоко дъх и се усмихна на вкуса на морския вятър. След като отвори очи, даже се изненада да открие „Морския крал“ все тъй на мястото му. На пристана, мъртъв.
Лайла се отблъсна от планшира, прекоси отново палубата и за първи път тази нощ, докато ботушите ѝ трополяха по дъските, се почувства донякъде в безопасност. Знаеше, че не е така и никъде в града няма покой — нито в плюшена карета на Мейфеър, нито на полуизгнил кораб на бедняшкия край на пристанището, но имаше подобно усещане. Познато… това ли беше? Или може би просто се чувстваше добре скрита. „Морският крал“ се доближаваше най-много до безопасно място по нейните представи. Никой не я гледаше отвъд палубата. Никой не я видя да се спуска по стръмните стъпала към търбуха на кораба. Никой не я последва по влажния тесен коридор, нито в каютата в края му.