Възелът на гърлото ѝ най-сетне се разхлаби, Лайла смъкна плаща от раменете си и го метна върху койката, сгушена до едната стена на каютата. Платът изпърха над завивките, последван не след дълго от цилиндъра, който изсипа скритото в него — същински скъпоценности върху тъмния плащ. В ъгъла имаше малък мангал; въглените му едва стигаха да стоплят помещението. Лайла ги разбърка и използва борината да запали няколко високи свещи, пръснати из каютата. След това си свали ръкавиците и захвърли и тях на койката при останалото. Накрая си изхлузи колана и освободи кобура и кинжала от кожената лента. Не бяха единствените ѝ оръжия, разбира се, но единствено тях си даваше труда да свали. Ножът не беше нищо специално, просто ужасно остър — тя го захвърли на койката с другите свалени вещи — но пистолетът беше безценен: кремъчен револвер, изпаднал още преди години от ръката на богат мъртвец право в нейната. Кастър — понеже всички хубави оръжия заслужават да си имат име — беше прекрасно оръжие и тя нежно, почти благоговейно, го пъхна в чекмеджето на бюрото.
Тръпката от нощта бе изстинала по време на разходката до пристанището, възбудата бе догоряла до пепел и Лайла се отпусна в креслото. То изскърца като всичко останало на кораба — простена шумно, докато тя тръшна ботушите си на бюрото, чийто износен дървен плот бе затрупан с карти, повечето навити, но една беше разгъната и притисната по ъглите с камъни и крадени дрънкулки. Беше любимата ѝ карта, понеже никое от показаните на нея места не беше означено. Несъмнено някой знаеше що за карта е това и какво показва — но не и Лайла. За нея това беше карта за навсякъде.
На бюрото имаше голямо парче огледало, облегнато отзад на обшивката, със замъглени и посребрени ъгли. Лайла откри погледа си в стъклото и се намръщи леко. Прокара пръсти през косата си — неравна и тъмна, стигаше ѝ до под ухото.
Лайла беше на деветнайсет.
Деветнайсет — и имаше чувството, че всяка от тези години е гравирана върху нея. Ръчна кожата под очите си, подръпна си бузите и прокара пръст по устните си. Беше минало много време, откакто за последно я бяха нарекли хубавица.
А Лайла въобще не искаше да бъде хубава. Красотата нямаше да ѝ е от полза. А и Бог знаеше, че не завижда на дамите с техните стегнати корсети и бухнали поли, превзет смях и глупавия начин, по който го използваха. Нито как се олюляваха и облягаха на мъжете, преструвайки се на слаби, та да се възползват от силата им.
Не проумяваше защо някой би искал да се преструва на слаб.
Опита се да си представи, че е в ролята на някоя от дамите, които ограби тази нощ — толкова лесно беше да се омотаеш във всичкия този плат, толкова лесно да се препънеш и да те хванат — и да ти се усмихнат. Колко ли дами бяха флиртували с нея? Бяха се олюлявали, облягали и престорено възхищавали на нейната сила.
Нощната плячка осезаемо тегнеше в джоба ѝ.
Достатъчно.
Това и заслужаваха, задето се преструваха на слаби. Може би вече нямаше да припират толкова да залитат срещу всеки цилиндър и да се хващат за всяка подадена им ръка.
Лайла отпусна глава върху облегалката на креслото. Чуваше Пауъл в каютата му, отдаден на рутинното нощно пиене — ругаеше и бълваше истории пред извитите стени на гниещия кораб. Истории за страни, които никога не беше посещавал; за девици, които никога не беше ухажвал; за съкровища, които никога не бе ограбвал. Беше лъжец и пияница, а и глупак — тя го беше виждала да съчетава и трите, нощи наред в „Ялова вълна“ — но имаше свободна каюта, а тя се нуждаеше от такава и бяха стигнали до споразумение. Лайла му даваше част от нощната си плячка срещу гостоприемството му, а в замяна той забравяше, че дава под наем помещение на търсен престъпник, да не говорим — и на момиче.
Пауъл беснееше в каютата си. Продължаваше часове наред, но за Лайла — привикнала от малка с шумотевицата — скоро гласът му се сля с останалите стенания, оплаквания и мърморения на стария „Морски крал“.
Главата ѝ тъкмо бе започнала да провисва, когато на вратата се почука трикратно. Е, двукратно, по-точно, понеже чукащият беше очевидно твърде пиян за трети удар и само прокара длан по дъските. Лайла смъкна ботуши от бюрото и ги стовари на пода.
— Какво има? — подвикна тя и скочи на крака, щом вратата се отвори. На прага застана Пауъл, който се олюляваше от пиене и лекото поклащане на кораба.
— Лааайла — изпя името ѝ той. — Ла-айлаааа.
— Какво?
В едната му ръка се плискаше бутилка. Протегна другата с дланта нагоре.