— Сигурно годината се е сменила — продължи кралят, — а не месецът.
— О, годината си е същата.
— И коя е тя по-точно?
Кел смръщи чело и обясни:
— Хиляда осемстотин и деветнайсета.
Облак засенчи лицето на крал Джордж и той просто поклати глава.
— Ех, това време… — каза го с такъв тон, сякаш можеше да струпа вината за всичко върху този виновник. После махна с ръка и додаде: — Седни, седни! Все някъде тук трябва да има и друго кресло.
Нямаше. Стаята беше шокиращо оскъдно обзаведена и Кел не се съмняваше, че вратите към коридора се заключват отвън, а не отвътре.
Кралят протегна възлестата си ръка. Бяха му свалили пръстените, за да му попречат да се самонарани, а ноктите му изрязваха до живеца.
— Писмото ми!
За миг Кел съзря оттенък от някогашния Джордж. Царствен.
Потупа джобовете на куртката си и се сети, че е забравил да извади пликовете, преди да обърне палтото. Смъкна го и за малко го върна до червената му същност. Наложи се да порови из джобовете, докато намери плика. После го притисна в дланта на краля, а той го погали и помилва восъчния печат — емблемата на червения трон, потир с изгряващо слънце — и накрая поднесе хартията към носа си и я подуши. С копнеж промълви:
— Рози…
Имаше предвид магията. Съмнително е дали Кел забелязваше, че по дрехите му остава слабата ароматна следа на Червения Лондон, но когато пътуваше, все се намираше някой да му сподели колко хубаво ухае на прясно набрани цветя. Според едни бяха лалета. Според други — кремове. Хризантеми. Божури. Кралят на Англия неизменно надушваше рози. Кел се радваше да узнае, че уханието е приятно, макар и самият той да не беше в състояние да го надуши. Подушваше Сивия Лондон (дим) и Белия Лондон (кръв), но за него Червеният Лондон просто ухаеше на дом.
— Отвори го вместо мен — нареди кралят. — Но не повреждай печата!
Кел изпълни заръката и извади съдържанието. Беше благодарен, задето кралят вече не може да вижда, защото нямаше да узнае колко е кратко писмото. Три къси реда. Любезност, оказана на болния владетел — и нищо повече.
— От моята кралица е — обясни Кел.
Кралят кимна.
— Продължавай — разпореди с величествено изражение в пълен контраст с крехкото му тяло и пресекващия глас. — Чети!
Кел преглътна и поде:
— Изпращаме нашите поздрави на Негово Величество крал Джордж III от съседния трон.
Кралицата не наричаше трона си „червен“, нито пращаше приветствия от Червения Лондон (макар че градът всъщност наистина доста червенееше заради пищната, всепроникваща светлина от реката), понеже не мислеше за него по този начин. За нея — както и за всички, които обитаваха само един Лондон — нямаше особена нужда да се обозначи разликата помежду им. Когато владетелите на единия беседваха с тези от другия, ги наричаха просто „другите“ или „съседите“, или — в някои случаи (и особено по отношение на Белия Лондон) — с не тъй любезни слова.
Само малцината, способни да пътешестват между Лондоните, имаха нужда да различават градовете. И тъй Кел — вдъхновен от изгубения град, известен на всички като Черния Лондон — бе дал на всяка от другите столици собствен цвят.
Сиво за лишения от магия град.
Червено за империята в добро здраве.
Бяло за гладуващия свят.
Честно казано, самите градове си приличаха твърде малко (а земите околовръст — още по-малко). Загадка беше дори защо всички те се наричат Лондон. Според преобладаващата теория един от градовете бе възприел това название още много отдавна — преди портите да бъдат запечатани и между Лондоните да се е позволявало само пренасянето на писма от кралския дворец на единия до кралския дворец на другия. Липсваше общо съгласие, що се отнася до това кой град първи е предявил претенции към името.
Писмото на кралицата продължаваше така:
— Надяваме се да научим, че сте добре и сезонът във вашия град е така приятен, както и в нашия.
Кел спря да чете. Посланието свършваше тук, с подписа. Крал Джордж взе да кърши ръце и подпита:
— Това ли е всичко?
Кел се поколеба и, като сгъна писмото, отвърна:
— Не. Това е само началото.
Прочисти си гърлото и тръгна да крачи из стаята, докато си събираше мислите и ги излагаше с гласа на кралицата:
— Благодаря, задето се интересувате от семейството ни, казва тя. Ние с краля сме добре. Принц Рай, от друга страна, продължава да впечатлява и вбесява в равна мяра, но поне изкара месеца, без да си строши врата или да си хареса неподходяща булка. Благодарим сърдечно на Кел, задето го предпазва да стори едно от двете или и двете… — Кел имаше намерение да се позадържи на славословията на кралицата за собствената си персона, но точно в този миг часовникът на стената отбеляза пет и той изруга под нос. Закъсняваше. Припряно довърши: — До следващото ни писмо Ви желая да Ви спохожда щастие и да добрувате. С топли чувства: Нейно Величество Емайра, кралица на Арнес1.
1
Исп.