— Дял за мен?
Лайла бръкна в джоба си и извади шепа монети. Повечето бяха почернели, но сред тях проблясваха няколко сребърника и тя ги извади и пусна в дланта на Пауъл. Той стисна юмрук и го разклати да зазвънтят.
— Не стигат — рече, докато девойката връщаше медните петаци в джоба си. Сребърният часовник тежеше на топло в жилетката ѝ, но Лайла не го извади. Не беше сигурна защо. Навярно в крайна сметка измерването на времето беше започнало да ѝ харесва. Или пък се боеше, че започне ли да му дава такива ценни благини, Пауъл ще очаква потокът да не секва.
— Празна нощ — обясни и скръсти ръце. — Утре ще ти изравня сметката.
— Беля си ми на главата — зафъфли Пауъл.
— Така си е — ухили му се тя. Тонът ѝ беше сладък, но зъбите ѝ — остри.
— Май си по-голяма беля, отколкото печалба — измънка той. — Определено важи за тази нощ.
— Ще ти додам останалото утре — обеща Лайла и отпусна длани покрай хълбоците си. — Пиян си. Върви си лягай.
Тръгна да се обръща, но Пауъл я хвана за лакътя.
— Ще си получа моето още тази нощ — заяви ѝ с презрителна гримаса.
— Казах да не…
Бутилката изпадна от другата ръка на моряка, когато бутна Лайла към бюрото и я прикова с бедра.
— Не държа да плащаш с пари — прошепна той и провлачи поглед по предницата на ризата ѝ. — Все нейде там отдолу криеш девичо тяло… — Дланите му взеха да шарят и Лайла заби коляно в стомаха му и го блъсна крачка назад.
— Не биваше да го правиш — изръмжа Пауъл със зачервено лице. Взе да се тутка с токата на колана си. Лайла не го изчака. Посегна за пистолета в чекмеджето, но морякът врътна глава и се втурна да я хване за ръката, за да я дръпне към себе си. Тръшна я тежко на койката и тя падна върху шапката, ръкавиците и наметалото — и върху захвърления нож.
Лайла сграбчи кинжала, още щом Пауъл се юрна напред. Той я хвана за коляното, тъкмо когато докопа кожената кания. Морякът я дръпна, а девойката освободи острието и щом той я хвана за другата ръка, използва хватката му за опора да се изправи на крака и да забие ножа в корема му.
И просто ей тъй цялата войнственост се оттече от претрупаната малка каюта.
С оцъклени от изненада очи Пауъл се втренчи в щръкналото от гърдите му острие и за миг изглеждаше, че ще продължи борбата при все раната, но Лайла знаеше как да борави с нож и къде да резне, за да причини болка, а къде — за да убие.
Хватката на Пауъл върху нея се стегна. И после се отпусна. Той залитна и се намръщи, сетне коленете му поддадоха.
— Не биваше да го правиш — повтори момичето и измъкна ножа, преди морякът да рухне по лице върху него.
Трупът на Пауъл падна на пода и не мръдна оттам. Лайла го позяпа за малко, учудена от покоя и тишината, нарушавана само от пулса ѝ и плисъка на водата по корпуса на кораба. Срита мъжа с ботуша си.
Мъртъв.
Мъртъв… и забъркан в каша.
Кръвта се стичаше по дъските, пълнеше цепнатините и капеше към по-долните нива на кораба. Налагаше се Лайла да предприеме нещо. Веднага.
Приклекна, изтри острието в ризата на Пауъл и извади среброто от джоба му. После прекрачи трупа, взе револвера от чекмеджето и се облече. Когато върна колана на кръста си и плаща — на раменете си, вдигна бутилката с уиски от пода. Не се беше счупила при падането. Лайла измъкна тапата със зъби и изпразни съдържанието върху Пауъл, въпреки че в кръвта му имаше достатъчно алкохол, та да се запали и без него.
Взе свещ и се канеше да я опре в пода, когато си спомни за картата. Онази за навсякъде. Издърпа я от бюрото, пъхна я под плаща си и след като хвърли последен поглед на каютата, запали мъртвеца и кораба.
И ето че стоеше на брега и гледаше как „Морски крал“ гори.
Взираше се нагоре към него с лице, затоплено от пламъците, които танцуваха по брадичката и страните ѝ, както светлината от фенера — пред констабъла. Срамота, помисли си Лайла. Доста ѝ допадаше гниещият кораб. Но не беше неин. Не, нейният щеше да е много по-хубав.
„Морски крал“ застена, щом пламъците взеха да гризат плътта и после костите му, а Лайла гледаше как мъртвият кораб започва да потъва. Остана, докато не чу далечни крясъци и тропот на ботуши — закъснели, разбира се, но все пак притичащи се на помощ.
След това въздъхна и се отправи да дири друго място, където да прекара нощта.
III
Барън стоеше на стълбите пред „На хвърлей камък“ и се взираше замислено към пристанището. В това време Лайла се приближи с цилиндър и карта под мишница. Тя проследи погледа на съдържателя и над покривите различи останките от пожара — призрачни очертания на валма дим на фона на облачната нощ.
В началото Барън се престори, че не я забелязва. И как да го вини! За последно я беше видял преди почти година и тогава я изрита заради грабеж — не от него, разбира се, от посетител — и тя си тръгна сърдито, проклинайки и него, и малката му пивница.