— Или даже бал с костюми. Нещо по-пищно.
— Стига де, Рай. Давай по-сериозно!
Принцът седеше в кресло с висока облегалка, вдигнал бе на масичката ботушите си със златни токи и премяташе в шепи стъклена топка. Тя представляваше част от по-голяма и по-сложна версия на играта, разменена от Кел в „На хвърлей камък“. На мястото на пръстта, локвата и купчинката пясък в комплекта на малката дъска, тук имаше пет стъклени топки, с по един елемент във всяка. Четири все още бяха на масата, в сандъчето от тъмно дърво с позлатени ръбове и вътрешност, облицована в коприна. Тази в ръцете на Рай съдържаше шепа пръст, която се клатеше насам-натам в синхрон с движението на пръстите му.
— Костюми на няколко ката, които да бъдат събличани… — продължи той.
Кел въздъхна.
— Всички ще започнем нощта напълно облечени и ще завършим…
— Дори не се опитваш.
Рай простена. Тежко стовари ботуши на пода, седна поизправено и вдигна стъклената топка помежду им.
— Добре — примири се. — Само виж каква магическа сръчност притежавам!
Присви очи срещу пръстта, затворена в стъклото и, в опит да се фокусира, ѝ заговори под нос — тихичко мърмореше на английски. Пръстта обаче не помръдна. Кел проследи появата на бръчка между очите на Рай — сигурен знак, че се съсредоточава. Принцът шепнеше, чакаше и все повече се изнервяше. Най-сетне пръстта помръдна (макар и неохотно) в стъкленицата.
— Успях! — възкликна Рай.
— Просто я тръсна — възрази Кел.
— Не бих посмял!
— Опитай пак.
Рай изсумтя недоволно и се разплу в креслото си.
— Санкт, Кел! Какво ми има?
— Нищо ти няма — успокои го младежът.
— Говоря единайсет езика — продължи принцът. — Дори на страни, които не съм виждал и няма вероятност да стъпя там, а не мога да убедя буца пръст да се размърда или капка вода да се вдигне от езерцето си… — Ядоса се. Изръмжа. — Влудяващо! Защо точно езика на магията овладявам толкова трудно и не ми се отдава?
— Понеже не можеш да спечелиш елемента с чара, усмивката или положението си — обясни Кел.
— Те не ме почитат, така ли? — уточни Рай със суха усмивка.
— Земята под краката ти не се интересува дали ще станеш крал. Нито водата в чашата ти. Нито въздуха, който вдишваш. Трябва да говориш с тях като с равни или дори по-добре — като молител.
Рай въздъхна и разтри очи.
— Знам. Знам. Ще ми се само… — и млъкна.
Кел се намръщи. Брат му май беше искрено разочарован.
— Какво ти се иска?
Принцът вдигна очи да го погледне и златните искрици ги изпълниха, още докато зад тях се вдигаше стена.
— Ще ми се да пийна — рече той, загърбвайки проблема. Бутна стола си и прекоси салона, за да си налее питие от барчето до стената. — Наистина се старая, Кел. Искам да съм добър или поне по-добър. Но не всички можем да сме… — отпи и махна с ръка към другаря си.
Младежът предположи, че Рай търси думата „антари“. Той обаче използва „като теб“.
— Как да се оправдая? — Кел прокара пръсти през косата си. — Аз съм единствен по рода си.
— Двама сте — поправи го Рай.
Кел смръщи чело.
— Все се канех да попитам… какво правеше Холанд тук?
Принцът сви рамене и се упъти към сандъчето с елементите.
— Същото, което прави винаги. Доставяше поща…
Кел огледа принца. Нещо не беше наред. Когато лъжеше, Раи се държеше като пословичен нервак — и сега го забеляза да пристъпва от крак на крак и да потупва с пръсти по отворения капак на сандъчето. Но вместо да настоява да научи истината, магьосникът се отказа и се пресегна да извади друга стъклена топка отвътре. Тази беше пълна с вода. Намести я в шепата си, с разперени пръсти.
— Прекалено много се стараеш — Кел призова водата в стъкленицата да помръдне и тя трепна, първо полека се завихри, сетне забърза все повече и повече и образува малък, затворен циклон.
— Ами да, защото е трудно — констатира Рай. — Само защото в твои ръце изглежда лесно, не означава, че наистина е така.
Кел не искаше да подсказва на принца, че дори няма нужда да говори, за да раздвижи водата. Бе достатъчно просто да помисли думите, да ги усети — и елементът ще го послуша и ще му отвърне. Каквото и да течеше през водата — и пясъка, и пръстта, и останалите — течеше и през него и следователно можеше да го управлява, както би сторил с крайник, който раздвижва. Единствено изключение беше кръвта. Макар да течеше със същата готовност като другите елементи, кръвта не се подчиняваше на природните закони — и не можеше да бъде манипулирана: нито да ѝ заповядат да се движи, нито да я принудят да стои неподвижно. Кръвта си имаше своя воля и към нея трябваше да се обръщаш не като към предмет, а като към равен — като към съперник. Това беше и причината антари да са отделен клас магьосници. Защото единствено те владееха не само елементите, но и кръвта. Там, където заклинанията на елементите бяха измислени просто за да помогнат на ума да се съсредоточи, да намери личния си синхрон с магията — те бяха медитативни, толкова псалм, колкото и стих — то кръвните указания на антари бяха, както терминът предполагаше, нареждания. Думите, които Кел изричаше, за да отваря врати или да лекува рани с кръвта си, бяха команди. И се налагаше да бъдат изречени на глас, за да бъдат изпълнени.