— Какво е усещането? — попита неочаквано Рай.
Кел отклони внимание от стъклото, но водата вътре продължи да се върти.
— Кое по-точно?
— Да си способен да пътуваш. Да ходиш в другите Лондони. Как изглеждат те?
Кел се поколеба. До едната стена имаше изтикана гадателска масичка. За разлика от гладките черни плочи гранит, чрез които се предаваха съобщения из града, масичката служеше за други цели. Вместо камък, тя съдържаше плитък басейн от неподвижна вода, омагьосана да прожектира върху повърхността представите, спомените и образите от ума на онзи, който борави с нея. Използваше се за размисъл — но и за да споделят хората мислите си с другите, помощен уред, когато думите не достигат или просто не успяват да предадат нужното.
Кел би могъл да придърпа масичката, за да покаже на принца. Да му даде възможност да види другите Лондони през неговите очи. Егоистично му се искаше да ги сподели с брат си, за да не се чувства така самотен, пък и някой друг да ги види и да знае. Но хората, както Кел беше открил, всъщност не искаха да знаят. Мислеха си, че го желаят, но знанието само ги правеше нещастни. Защо да си пълнят ума с неща, които не могат да използват? Защо да умуват върху места, където не могат да идат? Каква полза щеше да има за Рай, който, при все привилегиите, отредени му от кралският статут, никога не би могъл да стъпи в някой от другите Лондони?
— По-спокойни са — каза Кел и върна стъкленицата в сандъчето. Веднага щом отлепи пръсти от повърхността ѝ, циклонът вътре се разпадна, водата плисна и се успокои. Преди Рай да успее да зададе още въпроси, младежът посочи стъклената топка в ръката на принца и му предложи да опита отново.
Принцът пробва — и за пореден път се провали — да помръдне пръстта в топката. Изсумтя разочаровано и търкулна сферата през масичката.
— Не ме бива за тази работа и двамата го знаем.
Кел улови стъклената топка на ръба на масата и я върна обратно.
— Упражненията… — поде той.
— С упражнения нищо няма да постигна.
— Проблемът ти, Рай — скара му се Кел, — е, че не искаш да учиш магия просто за да умееш да я практикуваш. Искаш да я изучиш, само защото се надяваш тя да примамва повече народ в леглото ти.
Рай се ухили и отвърна:
— Не виждам това пък какъв проблем е. А и наистина ще ги примамва. Виждал съм как момичетата — и момчетата — въздишат по хубавото ти черно оченце, Кел… — Скочи на крака. — Забрави за урока. Не съм в настроение да се уча. Да излезем навън.
— Защо? — попита Кел. — За да използваме моята магия, та да примамваме жертви в твоето легло?
— Отлична идея — съгласи се Рай. — Но не. Ала все пак се налага да излезем, да знаеш, понеже сме на мисия.
— Така ли? — почуди се Кел.
— Да. Понеже, освен ако ти не възнамеряваш да се омъжиш за мен — и не ме разбирай погрешно, смятам, че от нас става поразителна двойка — трябва да се постарая да си намеря половинка.
— И очакваш това да се случи, докато се наливаш из града?
— Боже мили, не — възрази Рай с крива усмивка. — Но кой знае какви забавления ще открия, докато се провалям в търсенето.
Кел подбели очи и прибра топките.
— Продължаваме нататък.
— Хайде да приключваме вече! — простена Рай.
— Ще приключим — обеща Кел, — веднага щом успееш да удържиш пламък.
От всички стихии, огънят беше единственият, към който наследникът на короната демонстрираше… е, талант е твърде силна дума, но може би склонност. Кел разчисти дървената маса и постави пред принца наклонено метално блюдо заедно с парче бял тебешир, стъкленица с масло и странно малко устройство от две кръстосани клечки почерняло дърво, съединени с панта в средата. Рай въздъхна и с помощта на тебешира нарисува ограничителен кръг около блюдото на масата. После изпразни стъкленицата в блюдото и маслото се стече в средата под формата на локвичка с размер на десетлинова монета. Накрая принцът вдигна щракалото, което лесно се побра в дланта му. Беше запалка. Стисна я в юмрук и я щракна, двете рамена се потъркаха едно о друго и от пантата падна искра в езерцето с масло — и прихвана.