Малко синьо пламъче затанцува по повърхността на локвичката и Рай изпука с кокалчета, размърда шия и нави ръкави.
— Преди светлината да угасне — подкани го Кел.
Рай го изгледа криво, но вдигна длани от двете страни на тебеширения ограничителен кръг и заговори на огъня не на английски, а на арнески. Този език беше по-плавен, по-подходящ за убеждаване и сам по себе си по-склонен към магия. Думите се лееха в шепот — гладка, непрестанна нишка от звук, която сякаш оформяше стаята около тях.
И за обща изненада на младежите подействаха. Пламъчето в блюдото побеля и нарасна, погълна остатъците от маслото и продължи да гори без него. Разшири се, покри повърхността на блюдото и засия във въздуха пред лицето на Рай.
— Гледай! — възкликна принцът и посочи пламъчето. — Виж само, успях!
Така си беше. Но въпреки че беше спрял да говори на огъня, той продължаваше да расте.
— Не губи фокус! — скара му се Кел, понеже белият огън се разпространи и взе да ближе вътрешността на тебеширения кръг.
— Какво искаш да кажеш? — предизвика го Рай, в това време огънят се гърчеше и притискаше към ограничаващия го кръг. — Няма ли да ме похвалиш? — Отклони очи от огъня и погледна към Кел, а докато се обръщаше, пръстите бръснаха плота на масата. — Нито една…
— Рай! — предупреди го Кел, но се оказа твърде късно. Ръката на принца се отри в кръга и размаза тебешира. Огънят се освободи.
Обхвана цялата маса, бърз и горещ, и Рай едва не се катурна назад с все стола в опита си да се махне от пътя му.
С едно движение Кел освободи ножа си, прокара го през дланта си и притисна окървавената плът към плота на масата.
— Ас анаси — нареди. — Разпръсни се. — Омагьосаният огън незабавно изгасна, изчезна в нищото. На Кел му се виеше свят.
Рай застана до него, задъхан и виновно промълви:
— Много съжалявам! Знам, не биваше…
Мразеше, когато Кел беше принуден да използва кръвна магия, понеже се чувстваше лично отговорен — а и често беше — за съпътстващата жертва. Веднъж предизвика много болка за Кел и така и не си прости за това. Сега младият антари взе ленена салфетка и избърса ранената си ръка. Захвърли парцала с думите:
— Всичко е наред, добре съм. Но за днес, мисля, приключихме.
Рай кимна разтреперан и заяви:
— Добре ще ми дойде още едно питие. По-силничко.
— Съгласен — отвърна Кел с уморена усмивка.
— Хей, не сме ходили в „Авен Страс“ от сума време — предложи принцът.
— Не можем да идем там — възрази Кел. Имаше предвид „не мога да те пусна да ходиш там“. При все името си — „Благословени води“ — „Авен Страс“ се беше превърнал в свърталище за най-лошите типове в града.
— Хайде де — настоя принцът, вече възвърнал си обичайната дързост. — Ще накараме Париш и Джен да ни изровят някакви униформи и ще идем четиримата, преоблечени като…
Точно в този миг някой си прочисти гърлото и Рай и Кел се обърнаха, за да открият крал Максим, застанал на прага.
— Сир! — възкликнаха в хор.
— Момчета — поздрави той. — Как вървят уроците?
Рай погледна многозначително Кел, а той вдигна вежда и отвърна само:
— Минаха и отминаха. Тъкмо приключихме.
— Добре — кимна кралят и извади писмо.
Преди да види плика и да осъзнае, че няма да накваси устните си, Кел не си даваше сметка колко силно му се иска да обърне по едно с Рай. Сърцето му пропадна в петите, но той не го показа.
— Налага се да отнесеш съобщение — обяви кралят. — На силния ни съсед.
Гърдите на Кел се стегнаха в познатата смес от страх и възбуда, които вървяха ръка за ръка, ставаше ли дума за Белия Лондон.
— Разбира се, сир — отвърна той.
— Холанд ни достави писмо онзи ден — додаде кралят. — Но не можа да изчака да вземе отговора. Казах му, че ще го изпратя с теб.
Кел се намръщи.
— Надявам се всичко да е наред — каза предпазливо. Рядко узнаваше съдържанието на кралските вести, които носи, но обикновено го отгатваше по тона на задачата — кореспонденцията със Сивия Лондон се бе превърнала в чиста формалност, градовете нямаха много общо, а диалогът с Белите — постоянен и ангажиран — бе белязал с бръчка челото на краля. Техният „силен съсед“ (както кралят наричаше другия град) представляваше място, разкъсвано от насилие и борба за надмощие, а името в края на кралските писма се променяше с обезпокоителна честота. Щеше да е твърде лесно да прекратят кореспонденцията и да оставят Белия Лондон да гние в развала, но Червеният трон не бе съгласен. Не желаеше да го допусне.
Кралете от Лондон се чувстваха отговорни за умиращия град.
И наистина бяха.
В крайна сметка именно Червеният Лондон бе взел решението за запечатването си и бе оставил Белия — разположен между него и Черния — в капан, принуден да се сражава сам с черната чума, да се запечата отвътре, а покварената магия да остави отвън. Това беше решение, измъчвало столетия наред крале и кралици, но по онова време Белият Лондон беше силен — по-силен дори от Червения — и Червената корона вярваше (или поне твърдеше, че вярва), че това е единственият начин да оцелеят всички. Бяха и прави, и грешаха. Сивият Лондон гаснеше в тиха забрава. Червеният не само оцеля, но и процъфтяваше. Но Белият беше завинаги променен. Градът — някога славен — бе изпаднал в хаос и войни. Кръв и пепел.