— Добре е в рамките на възможното — отвърна кралят, докато връчваше на Кел писмото и се обърна отново към вратата. Антари понечи веднага да потегли на път, но Рай го хвана за ръката.
— Обещай — прошепна принцът тихичко, — обещай този път да се върнеш с празни ръце.
Кел се поколеба.
— Обещавам — каза, питайки се колко ли пъти бе изричал тази дума и до каква степен бе изгубила значението си.
Но, докато измъкваше бледата сребърна монета изпод яката си, искрено се надяваше този път да се окаже истина.
II
Кел премина през вратата между световете и потрепери. Червеният Лондон беше изчезнал и отнесъл топлината със себе си; ботушите му тупнаха върху леден камък и дъхът му разцъфна във въздуха пред устните, а той побърза да се загърне по-плътно в палтото си — черното със сребърните копчета.
Присте ир есен. Есен ир присте.
„Силата е в равновесието. Равновесието е в силата“. Едновременно девиз, мантра и молитва, думите бяха изписани под кралската емблема на Червения Лондон и се срещаха във всички магазини и домове. Хората в света на Кел вярваха, че магията не е нито неизчерпаем ресурс, нито основен такъв. Предназначена беше за употреба, но не и за злоупотреба и се прилагаше колкото с почит, толкова и с предпазливост.
Белият Лондон имаше съвсем различни представи.
Тук не гледаха на магията като на равна. Смятаха я за нещо, което трябва да се завоюва. Да се поробва. Да се владее. Черният Лондон беше допуснал магията да проникне в него, да го превземе и да го погълне. Като последица от рухването на града, Белият Лондон бе възприел противоположния подход — търсеше начин да обвърже магията по всякакъв възможен начин. Силата в равновесието се бе превърнала в Силата в превъзходството.
И понеже хората воюваха за управлението на магията, тя им се съпротивляваше. Свиваше се в себе си, заравяше се в земята и ставаше недостъпна. Хората драпаха по повърхността на света, копаеха малко магия — колкото все още можеха да докопат — но тя беше разредена и се разреждаше още повече, ведно с онези, които се биеха за нея. Магията изглеждаше решена да умори похитителите си от глад. И бавно, полека, успяваше.
Тази битка имаше страничен ефект и той беше причината Кел да нарече Белия Лондон бял: всеки инч от града, денем или нощем, лете или зиме, мъкнеше все същата плащаница, все едно тънък пласт сняг — или пепел — се бе утаил върху всичко. И всички. Магията тук беше горчива и зла и източваше живота на света, топлината и цветовете, изсмукваше ги от всичко и оставяше само бледи и подути трупове след себе си.
Кел окачи на шията си монетата от Бял Лондон — тежка желязна чудесия — и я пусна обратно под яката си. Отчетливата чернота на палтото му изпъкваше на избелелия фон на градските улици и той пъхна окървавената си ръка в джоба, преди наситеночервеният ѝ цвят да внуши на хората зловредни идеи. Седефената повърхност на полузамръзналата река — тук не я наричаха нито Темза, нито Айл, а Сийлт — се простираше зад гърба му, северната страна на града стигаше до хоризонта. Пред него се намираше южната половина и на няколко пресечки по-нататък замъкът промушваше въздуха с подобни на кинжали шпилове, а каменният му масив смаляваше сградите около него.
Кел не губи време, а се отправи направо нататък.
Твърде висок, младежът имаше навика да се прегърбва, но когато скиташе из улиците на Белия Лондон, се изправяше в целия си ръст, вирваше брадичка и опъваше рамене, а ботушите му тракаха по паважа. Променяше се не само стойката му. У дома Кел прикриваше силата си. Тук постъпваше тъкмо наопаки. Оставяше магията си да изпълва въздуха и изгладнялата атмосфера я поглъщаше, затопляше се върху кожата му и вдигаше струйки пара. Кел балансираше на ръба на опасен бръснач. Налагаше се да демонстрира сила, като същевременно я държи на сигурно място. Покажеше ли твърде малко и щяха да го смятат за плячка. Твърде много — и щеше да се превърне в ходеща награда.