Единствената реликва от предишния живот.
Живот, непознат за Кел. Или поне не си го спомняше.
Поднесе острието към опакото на бицепса си. Вече бе прокарал там една черта — за вратата, която го доведе дотук. Сега се поряза повторно. Бликна и протече кръв — наситено, рубиненочервена, а той върна ножа в канията и обърса раната с пръсти, после ги поднесе към стената, за да нарисува наново кръга и линията през него. Спусна ръкава си върху разреза — щеше да се погрижи за всички порязвания, когато се върне у дома — и хвърли през рамо последен поглед към бръщолевещия крал, преди да притисне дланта си точно върху белега на стената.
В него осезаемо бучеше магия.
— Ас таскен — нареди Кел. — Прехвърли ме.
Орнаментираният тапет се разкъса, омекна, поддаде под пръстите му и той прекрачи напред и между.
II
Между една крачка и следващата ветровитият Уиндзор се превърна в елегантния Сейнт Джеймс. Задушната стая-килия отстъпи на ярки гоблени и излъскано сребро, а бръщолевенето на лудия крал бе заменено от натежал покой и мъж, седнал начело на богато украсена маса с бокал вино и твърде опиянен вид.
— Закъсня — отбеляза принц-регентът.
— Моите извинения — отвърна Кел, поднесъл ги с твърде лек поклон. — Имах задача.
Принц-регентът остави чашата си на масата.
— Мислех, че аз съм задачата ти, мастър Кел.
Младежът опъна рамене:
— Имам заповеди, Ваше Височество, първо да посетя краля.
— Ще ми се да не му угаждаше — отвърна принц-регентът, също кръстен Джордж (Кел смяташе за еднакво досадна и объркваща привичката на Сивия Лондон синовете да получават имената на бащите си), като махна пренебрежително с ръка. — Това му повдига духа.
— Нима е лошо? — попита Кел.
— За него — да. После ще получи пристъп. Ще танцува по масите, ще бръщолеви за магия и разни други Лондони. Какъв фокус му изпълни този път? Убеди го, че може да лети ли?
Кел беше направил тази грешка само веднъж. При следващото си посещение научи за опита краля на Англия да прекрачи през един прозорец. На третия етаж.
— Не съм му правил демонстрации, уверявам ви.
Принц Джордж си ощипа носа.
— Вече не го бива да си държи езика зад зъбите както едно време. Това е причината да бъде ограничен в покоите си.
— Значи е затворник?
Принц Джордж прокара длан по позлатения ръб на масата.
— Уиндзор е дворец, напълно приличен за сегашния му начин на живот.
И приличният затвор си остава затвор — помисли си Кел, докато вадеше второ писмо от джоба на куртката си.
— Кореспонденцията ви!
Принцът го остави да стои прав, докато прочете писмото (никога не коментираше как ухае на цветя), после извади наполовина завършен отговор от вътрешен джоб на куртката си и го дописа. Очевидно се бавеше нарочно, за да дразни Кел, но той нямаше нищо против. Забавляваше се да барабани с пръсти по ръба на позлатената маса. Стигнеше ли от кутрето до показалеца, една от многобройните свещи в стаята гаснеше.
— Сигурно е от течението — отбеляза отсъстващо, когато принц-регентът неволно се вкопчи в перото си. Докато писмото бъде завършено, подателят му счупи две пера и изпадна в лошо настроение, а Кел, напротив, значително подобри своето.
Протегна ръка да вземе писмото, ала принц-регентът не му го даде. Вместо това се изправи иззад масата си.
— Схванах се от седене. Нека се поразходим.
Кел не приветства идеята, но, понеже не можеше просто да си тръгне с празни ръце, се принуди да му угоди. Не и преди да отмъкне от масата последното несчупено перо на принца.
— Право там ли се връщаш? — попита регентът, повеждайки госта си по коридора към дискретна врата, скрита отчасти зад завеса.
— Скоро — отвърна Кел, изостанал с крачка от него.
В коридора към тях се присъединиха двамина от кралската стража и сега се влачеха отзад като сенки. Бяха приковали поглед в Кел, а той се чудеше колко ли са им разказали за него. От кралското семейство се очакваше да знае истината, но колко и какво ще бъде споделено със слугите зависеше от господарите.
— Мислех, че единствената ти работа тук е с мен — отбеляза принцът.
— Харесвам вашия град — отвърна Кел безгрижно. — Пък и занятието ми ме изтощава. Ще се поразходя и ще подишам чист въздух, после ще се прибера.
Принцът стегна устни в тънка, мрачна черта.
— Въздухът тук в града, боя се, не е така сладък, както в провинцията. Как ни наричаш… Сив Лондон? В последно време това е твърде подходящо название. Остани за вечеря — Принцът завършваше почти всяко изречение с точка. Дори въпросителните. Рай имаше същия навик и Кел предполагаше, че просто не са свикнали да им отказват.