— Просто го дръж в теб — изсъска Кел. — И, в името на краля, не го показвай на открито!
Лайла го пъхна обратно в сюртука си и пророни под нос няколко извънредно нелюбезни думички.
— И по въпроса за езика — допълни Кел, — тук не може да го говориш така свободно. Простолюдието не използва английски.
— Това го забелязах. Благодаря за предупреждението.
— Световете ни са различни, казах ти. Но си права, трябваше да те предупредя. Тук елитът и онези, които искат да се сближат с тях, използват английски. Щом го говориш, ще се отличаваш от другите.
Лайла присви очи.
— Какво да правя според теб? Да не говоря?
— Хрумна ми тази мисъл… — подхвърли Кел. Тя му се озъби. — Но понеже се съмнявам, че е по силите ти, ще те помоля просто да говориш по-тихо… — усмихна се и Лайла отвърна на усмивката му, потискайки желанието си да му счупи носа.
— А сега, след като уредихме въпроса… — той се извърна и пое нанякъде.
— Пилсе — изсумтя Лайла с надеждата това наистина да значи нещо отвратително. После тръгна по петите му.
II
Олдъс Флечър не беше почтен човек.
Държеше заложна къща в пряка до пристанището и всеки ден го навестяваха сума хора от корабите — понякога търсеха туй-онуй, друг път носеха разни работи, за да се отърват от тях. Флечър осигуряваше и двете. Не отказваше и на местните. Сред обитателите на тъмните кътчета на Червения Лондон беше публична тайна, че дюкянът на Флечър ще приюти всичко, на което не му е мястото у теб.
От време на време тук се залутваха и почтени хора, разбира се, в очакване да открият или пък да се отърват от лули и инструменти, гадателски дъски и рунни камъни, а също и свещи. Флечър нямаше против да обогати дюкяна си и с техните вещи — да има какво да покаже в случай, че кралската стража намине на проверка. Но истинската си търговия въртеше с рискови и редки стоки.
На стената до тезгяха висеше гладка каменна плоча, голяма колкото прозорец и черна като катран. По повърхността ѝ се местеше бял дим, блещукаше и се разнасяше подобно на тебешир, обявявайки пълния график на празненствата за рождения ден на принца. Ехо от усмихнатото лице на Рай изгря призрачно на новинарската дъска над обявата. Той засия и смигна и под гърлото му се изписа следното съобщение:
Кралят и кралицата ви канят след ежегодния парад да празнувате юбилейно двайсетгодишнината на принца на стълбите на двореца.
След няколко секунди съобщението и лицето на принца се разтвориха в нищото и за момент дъската почерня, сетне се съживи и започна да изрежда други съобщения.
— Ераси ес фераси? — изтътна Флечър с басовия си глас. Вземаш или оставяш?
Въпросът бе запратен срещу момче — на практика вече юноша, с четината на първата брадица, избила на ивици по лицето — което се взираше замислено в масичка с дрънкулки до вратата. „Вземаш“ ще рече — клиент, а „оставяш“ — продавач.
— Не съм за стока — промърмори момчето.
Флечър следеше пъргавите му ръце, но не се безпокоеше особено — магазинът беше омагьосан срещу кражби. Денят не беше натоварен и търговецът направо копнееше хлапето да се пробва. Щеше да му се отрази добре малко забавление.
— Просто зяпам — добави момчето.
Дюкянът на Флечър обикновено не привличаше зяпачи. Хората идваха тук с цел. И следваше да я оповестят. Каквото и да търсеше хлапето, явно не го искаше достатъчно много, за да си признае.
— Ти само ми кажи, ако не намериш каквото дириш.
Хлапето кимна, но продължаваше да поглежда тайничко към Флечър. Или по-скоро, към ръцете му, отпуснати на тезгяха. Въздухът отвън бе натежал за утро, тъй късно в сезона на жътвата (човек да си рече, че предвид клиентелата му, дюкянджията би работил в часовете на крадците, от здрач до зори, но той отдавна бе открил умението на най-добрите бандити да пробутват престъплението като сделка) и Флечър бе навил ръкави до лактите, разкривайки шарен набор белези и знаци по загорелите си от слънцето ръце. Кожата му представляваше карта на живота му. И то на бая тежък живот при това.
— Верно ли е, дето го разправят? — попита накрая хлапето.
— Кое? — вдигна дебела вежда Флечър.
— За тебе… — погледът на юношата се стрелна към белезите около китките на Флечър. Магически ограничители обхващаха и двете като пранги, врязваха се в плътта и оставяха и по-дълбоки белези отвътре. — Мож’ ли да ги разгледам?
— А, тези ли? — Флечър вдигна ръце.
Белезите му бяха оставени за наказание, каквото се налага само на нарушителите на златното правило на магията.
— „Не ползвай силата си да управляваш другиго“ — цитира той със студена и крива усмивка.