За такова престъпление тронът не проявяваше милост. Виновните биваха осъдени и жигосани с ограничители, предназначени да сложат турникет на силите им.
Но дамгите на Флечър бяха размагьосани. Символите от вътрешната страна на китките му изглеждаха размазани и неясни — все едно счупени халки на метална верига. Стигна до края на света, за да строши онези ми ти окови, замени кръв, душа и години от живота си, но ей го на̀. Отново свободен. В известен смисъл. Все още беше окован към дюкяна и поддържаше илюзията за безсилие, да не би стражата да научи за възстановяването му и да се върне да му отнеме нещо повече от магията. Помагаше, разбира се, пълненето на някоя и друга ръка от службите. Всички — дори богатите, гордите и аристократите — искаха разни неща, които не им се полагат. И тъкмо те бяха специалитет на Флечър.
Момчето все още се взираше в белезите му, ококорено и пребледняло.
— Так! — Флечър отново отпусна длани върху тезгяха. — Времето за зяпане свърши. Ще купуваш ли нещо, или не?
Хлапето побърза да се измъкне — с празни ръце — а дюкянджията въздъхна и извади лулата от задния си джоб. Щракна с пръсти и малко синьо пламъче затанцува в края на палеца му. Използва го да си запали листата, натъпкани в лулата. После извади още нещо от джоба на ризата си и го положи на дървения тезгях.
Беше фигурка за шах. По-точно малък бял топ. Знак за незаплатен дълг, който му тежеше на душата.
Навремето топът бе принадлежал на младото псе антари, Кел, но се беше озовал в магазина на Флечър преди няколко години като част от печалбата на игра на санкт.
Лесно беше да заобичаш санкта. Смес от стратегия, късмет и прилична доза измама, партията можеше да приключи за минути или пък да продължи с часове. А последната ръка за нощта се разиграваше тогава от почти два. Последни бяха останали двама играчи — Флечър и Кел — и с отминаването на нощта залогът не спираше да расте. Не играеха за монети, разбира се. Масата беше отрупана с амулети, дрънкулки и редки магии. Стъкленица с пясък на надеждата. Воден нож. Палто, което криеше безброй лица.
След всички изиграни карти на Флечър му оставаха само три — чифт крале и светец. Беше сигурен, че печели. И тогава Кел извади трите светеца. Възникна проблем, защото в цялата колода те са само три, а Флечър държеше единия. Но щом антари врътна китка, картата в ръката на дюкянджията заблещука и се промени от светец на слуга, най-ниската карта в колодата.
При вида ѝ Флечър почервеня. Кралското псенце бе сложило омагьосана карта в колодата и бе изиграло противника си по всички правила в учебника. И точно това беше най-хубавото и най-лошото на санкта. Нямаше забранени хватки. Нямаше нужда да печелиш честно. Трябваше само да победиш.
На Флечър не му оставаше избор, освен да положи съсипаната си ръка на масата, а около тях гръмнаха буйни коментари и приветствия. Кел само се усмихна, сви рамене и се изправи на крака. Дръпна си една дрънкулка от върха на купчината — фигурка за шах от друг Лондон — и я подхвърли на Флечър.
— Без лоши чувства — смигна му, заграби останалото и си тръгна.
Без лоши чувства.
Флечър стисна здраво малката каменна статуйка. Камбанката на входа на дюкяна звънна при появата на поредния клиент — висок, слаб мъж с посивяваща брада и алчна искрица в очите. Флечър прибра топа и събра сили да се усмихне мрачно.
— Ераси ес фераси?
Вземаш или оставяш?
III
Както си вървяха заедно Кел усещаше камъка в джоба на Лайла.
В онзи миг, когато сключи пръсти върху нейните и се отърка леко в талисмана, единственото му желание беше да ѝ го отнеме. Изгаряше го убеждението, че всичко ще се оправи, стига само да го стисне. Което беше абсурдна идея. Нищо нямаше да се оправи, докато съществуваше самият камък. Въпреки това копнежът беше мъчителен и Кел потрепери, опита се да не мисли за него, докато водеше Лайла през Червения Лондон към „Рубинени поля“, далеч от гълчавата.
Празненствата на Рай щяха да продължат цял ден и да привлекат по-голямата част от обитателите на града — цивилни и гвардейци — към бреговете на реката и червения дворец.
Вина гризеше Кел. Редно беше да участва в процесията, да се вози в откритата каляска с кралското семейство, да дразни брат си и да се шегува с него, задето така се опива от вниманието.
Рай положително щеше да се цупи със седмици заради отсъствието му. Изведнъж се сети, че няма да му се отвори възможност да се извини. Тази мисъл го поряза като нож, независимо колко пъти си беше повторил, че тъй и трябва да бъде сега, а когато му дойде времето, Лайла щеше да смогне да обясни. А Рай? Рай щеше да му прости.