Кел си държеше яката вдигната и главата — сведена, но въпреки това навсякъде по улиците долавяше насочени към него погледи. Все се озърташе през рамо, неспособен да се отърси от усещането, че го следят. Което и се случваше, разбира се. При криволиченията им из града Лайла го наблюдаваше с нарастващо притеснение.
Нещо очевидно я смущаваше, но тя държеше устата си затворена и в крайна сметка Кел започна да се пита дали се подчинява на заповедта му, или просто печели време. И точно когато появата на двойка кралски гвардейци с пъхнати безгрижно под мишница шлемове принуди Кел — а по необходимост и Лайла — припряно да се оттеглят под козирката на една врата, тя най-сетне наруши мълчанието. След отминаването на опасността двамата се върнаха на тротоара и тя попита:
— Кажи ми едно, Кел. Простолюдието се отнася с теб като с благородник, но се криеш от стражите като крадец. Какъв си?
— Нито едното, нито другото — отвърна той, а наум се примоли спътничката му да не рови повече по темата.
Лайла обаче не се отказа.
— Да не си някакъв благороден престъпник? — притисна го тя. — Робин Худ, герой за народа и бандит според короната?
— Не.
— Да не те търсят за нещо?
— Не съвсем.
— Според мен — отбеляза момичето, — човек или го търсят, или не. Защо ще се криеш от стражите, ако не си престъпник?
— Защото си помислих, че може да търсят и мен.
— А защо да го правят?
— Защото липсвам.
Кел чу как Лайла забавя крачка.
— И какво им пука? — попита тя и спря. — Кой си ти?
Той се обърна да я погледне.
— Казах ти…
— Не — отвърна тя, присвила очи. — Кой си ти тук? Какъв си за тях?
Кел се поколеба. Искаше му се само да пресекат града възможно по-бързо, да си вземе от стаята талисмана от Белия Лондон и да изнесе проклетия черен камък от този свят. Ала Лайла не даваше вид, че ще мръдне от мястото си, преди той да ѝ отговори, затова каза:
— Принадлежа към кралския род.
За броените часове, откакто познаваше Лайла, Кел научи, че тя не се изненадва лесно, но най-сетне тя посрещна това твърдение ококорена от недоверие.
— Ти си принц?
— Не — заяви твърдо той.
— Като онзи хубавец в каляската? Той брат ли ти е?
— Името му е Рай, и не, не съм като него — Кел се намръщи и се поправи. — Е… не точно.
— Значи ти си черноокият принц. Трябва да призная, не си бях и помисляла, че…
— Не съм принц, Лайла.
— Ами да, то си личи, какъвто си арогантен и…
— Не съм…
— Но какво прави член на кралското семейство…
Кел я блъсна в тухлената стена отсреща и отряза:
— Не съм член на кралството семейство. Принадлежа им.
Лайла сбръчка вежди.
— Какво искаш да кажеш?
— Тяхна собственост съм — обясни антари с гримаса. — Аз съм вещ. Дрънкулка. Нали разбираш, израснах в двореца, но той не ми е роден дом. Отгледаха ме аристократи, но те не са ми семейство, нямаме кръвна връзка. За тях съм ценен и затова ме държат, но не е същото като да принадлежиш към нещо.
Думите го изгаряха при произнасянето им. Знаеше колко нечестно постъпва спрямо краля и кралицата, защото те се грижеха за него с топлота, ако не и с любов, нито към Рай, който винаги го беше смятал за свой брат. Но казваше истината, нали? Колкото и да го болеше. Независимо от неговата привързаност — или от тяхната — оставаше си факт, че е оръжие, щит, полезен инструмент. Не беше принц. Не беше кралски син.
— Горкичкият ти — ухили се Лайла студено и го отблъсна. — Какво искаш? Жалост? Няма да я намериш у мен.
Кел стисна зъби.
— Нямах…
— Имаш къща, ако не дом — плю тя. — За теб се грижат хора, ако и да не е от обич. Дори да не разполагаш с всичко, което желаеш, нужното ти е поднесено на тепсия, обзалагам се, и на всичкото отгоре имаш нахалството да твърдиш, че това било напразно, понеже не е от любов…
— Аз…
— Любовта не ни предпазва от измръзване до смърт, Кел — продължи Лайла, — нито от гладна смърт, нито от намушкване заради монетите в джоба. С любов не можеш да си купиш нищо, затова се радвай на онова, което притежаваш и на хората около себе си, защото независимо за какво копнееш, нуждите ти са задоволени.
Докато свърши, тя се беше задъхала, очите ѝ блестяха, а бузите бяха порозовели.
И за първи път Кел видя истинската Лайла. Не онази, каквато би желала да бъде, а каквато наистина беше. Уплашено, макар и умно момиче, което с все сили се старае да се опази живо. Момиче, което най-вероятно бе умирало от студ и глад, и бе водило битки — и почти със сигурност бе убивало — за да поддържа подобие на живот, пазило го е като свещица при силен вятър.