Лайла взе да се бори, за да се отскубне от хватката на Кел, но той я задържа на място с цялата си сила, прикова я към гърдите си. Сълзите ѝ се стичаха по дланта му, лепната върху устата ѝ, но антари не я пусна.
— Не — изсъска едва чуто в ухото ѝ. — Не тук. Не по този начин.
Холанд въздъхна:
— Чака те смъртта на страхливците, Делайла Бард… — той извади закривено острие изпод плаща си. — Когато всичко това приключи, и двамата ще копнеете да се бяхте показали.
Вдигна празната си ръка, вятърът улови пепелта от изгорялата странноприемница и я завъртя във въздуха над него. Кел се вгледа в облака над главите им и изрече наум молитва.
— Последен шанс — предупреди Холанд.
Отвърна му само тишина. Той отпусна ръка и пепелта полетя. Тогава Кел видя какво ще се случи. Щеше да се зарее, да се полепи по воала им, да ги разкрие и Холанд да ги връхлети начаса. Младежът трескаво търсеше изход, стискаше още по-силно камъка и тъкмо се канеше да почерпи отново от силата му, когато пепелта стигна до воала им… и премина през него.
Спусна се право към невъзможната тъкан и сетне през тях, все едно изобщо ги нямаше. Все едно не бяха истински. Бръчката между двуцветните очи на Холанд се вдълба, когато и последните прашинки пепел се утаиха обратно върху руините и Кел почерпи (поне малка) утеха от разочарованието на белия антари. Беше в състояние да долови присъствието им, ала не можеше да ги види.
Най-сетне вятърът утихна и пепелта се слегна, а Кел и Лайла останаха прикрити от силата на камъка. Увереността на Холанд трепна. Той прибра закривеното острие и отстъпи крачка назад, обърна се и се отдалечи, а плащът се вееше зад него.
Щом изчезна, Кел отпусна хватката си върху Лайла и тя се отскубна от него и заклинанието и хукна към сребърния часовник на улицата.
— Лайла — извика я Кел.
Тя сякаш изобщо не го чу и той не разбра дали защото е напуснала защитния им покров, или понеже светът ѝ се бе стеснил до размера и формата на малък окървавен часовник. Проследи я как пада на коляно и взема часовника с треперещи пръсти.
Кел отиде до Лайла и положи ръка на рамото ѝ — или поне опита, но дланта му мина право през нея. Значи беше прав. Воалът не ги правеше просто невидими. Правеше ги безтелесни.
— Разкрий ме — нареди на камъка.
Енергията протече през него и миг по-късно воалът се разтвори. Докато коленичеше до Лайла, за миг Кел се възхити колко лесно му се получи — магията му се бе отдала без усилие, но той за първи път я бе развалил доброволно, сам. Не можеха да си позволят да останат тук, така разкрити, Кел хвана момичето за ръка и безмълвно призова магията да ги скрие отново. Тя се подчини, а сенчестият воал се спусна и върху двамата.
Лайла трепереше в хватката му и Кел ужасно искаше да ѝ каже, че всичко е наред, а Холанд и да е взел часовника, е подарил на Барън живота, но не искаше да я лъже. Какъвто и да беше белият магьосник и независимо колко добре се прикриваше, той не страдаше от сантименталност. Ако изобщо някога бе проявявал състрадание или поне милост, то Атос отдавна ги бе източил с кръвта му, беше ги изрязал с все душата му.
Не. Холанд беше безмилостен.
И Барън лежеше мъртъв.
— Лайла — каза Кел нежно. — Моите съболезнования.
Тя се вкопчи в часовника и се изправи на крака. Кел се надигна заедно с нея и макар че девойката не смееше да го погледне в очите, той ясно виждаше гнева и болката, отпечатани в бръчките на лицето ѝ.
— Когато това свърши — заяви тя и пъхна часовника в тайния си джоб, — искам аз да му прережа гърлото… — Въздъхна тихичко и пресекливо. И смени темата: — Така, къде е този твой Флечър?
X
Един бял топ
I
Бут започваше да се разпада.
В мрачния сив Лондон тялото на пияницата изобщо не беше изтраяло дълго — за голямо недоволство на онова, което го изгаряше отвътре. Не беше по вина на магията — в него просто имаше твърде оскъдно количество жарава, където да се закрепи, и малко сила, та да се храни с нея. Хората имаха животец колкото тлеещо пламъче на свещ — не огъня, към който бе привикнала тъмата. Толкова малко топлина и толкова лесна за гасене! Щом се вмъкваше в тях, на мига ги изгаряше с все кръвта и костите до черупка и пепел.
Черните очи на Бут се стрелнаха към овъглените му пръсти. С такива мизерни носители изобщо не можеше да се разпространи, не можеше да се задържи в никое тяло.
Не че не беше опитвал. В крайна сметка очерта пътека от изоставени черупки по протежение на пристанището.
Само за час изпепели квартала, наричан от всички Саутуарк.
Но сегашното му тяло — онова, дето превзе в уличката зад кръчмата — вече се разпадаше. Черното петно отпред на ризата му пулсираше и се опитваше да удържи последните капки живот да не изтекат. Изглежда не биваше първо да промушва пияницата, но тогава това му се стори най-бързият начин.