— Тук няма нищо, сър.
— Кълна се — отвърна коларят, — имаше човек. Тук беше.
— Сигурно си се заблудил.
Коларят поклати глава, мърморейки под нос, смъкна се от капрата и натовари обратно щайгите, надзъртайки още няколко пъти под осите — за всеки случай.
Нед вдигна пръсти към светлината: чудеше се на саждите. Беше усетил нещо — или му се стори, че усеща — искрица топлина например, но усещането бързо изчезна и се стопи. Подуши веднъж пепелта, кихна силно, избърса я в крачола си и се отдалечи по улицата.
II
Кел и Лайла успяха да стигнат до пристанището, невидими за минувачите. Но не само невидими. Недоловими. Точно както пепелта мина през тях при съсипаната странноприемница и ръката на Кел — през рамото на Лайла, същото ставаше и с хората по улиците. Нито ги усещаха, нито ги чуваха. Все едно те двамата под воала не представляваха част от света около тях. Сякаш съществуваха извън него. И точно както светът не можеше да ги докосне, така и те не можеха да го пипнат. Когато Лайла несъзнателно се опита да прибере една ябълка от каруца, ръката ѝ мина през плода точно както и плодът — през дланта ѝ. Бяха като призраци в оживения град.
Тази магия беше силна — дори за напращелия от мощ Лондон. Енергията на камъка пулсираше през Кел и се преплиташе с неговата собствена като второ сърцебиене. Гласче в главата му го предупреждаваше за чуждата магия, протекла във вените му, но той го изтласка от мислите си. За първи път, откакто бе ранен, не се чувстваше замаян и слаб. Вкопчил се в силата толкова, колкото и в самия камък, той водеше Лайла към пристанището.
Откакто напуснаха останките на странноприемницата, тя крачеше притихнала и държеше Кел с една ръка, а с другата — часовника. Най-сетне заговори с тих и измъчен глас. Както си вървяха редом, отбеляза:
— Преди да си помислиш, че аз и Барън сме били рода, ще ти кажа: не, не бяхме. Не ми беше семейство. Не истинско… — Лайла го изрече безразлично и студено, но ако се съди как стискаше зъби и триеше очи (когато си мислеше, че Кел не гледа), ставаше ясно, че историята е друга. Младежът обаче не я уличи в лъжа.
— Ти имаш ли си? — попита той, като си спомни горчивите ѝ забележки за положението му в кралския род. — Семейство, имах предвид.
Лайла поклати глава.
— Мама умря, когато навърших десет.
— Нямаш ли баща?
Тя се засмя тихо и невесело.
— Баща ми… — Изплю го като ругатня. — Последния път, когато го видях, той се опита да ме продаде, та да си плати сметките.
— Много съжалявам — рече Кел.
— Недей — отвърна Лайла с усмивка, по-остра от нож. — Прерязах му гърлото, преди да успее да си свали колана…
Младият магьосник се вцепени.
— Бях на петнайсет — продължи спокойно тя. — Помня, че се чудех колко много е кръвта и как не спира да бълва от него…
— За първи път ли уби тогава? — поинтересува се Кел.
— Така си е. — Усмивката ѝ се изкриви. — Но, предполагам, хубавото на убиването е, че с времето става все по-лесно.
Кел сбърчи вежди.
— Не би трябвало.
Лайла го стрелна с поглед:
— А ти убивал ли си някога?
Той се намръщи още повече:
— Да.
— И?
— И какво? — запъна се той.
Очакваше тя да го попита кого или къде, или кога, или как. Но не това беше въпросът. Попита „защо“.
— Защото нямах избор.
— Хареса ли ти?
— Не, разбира се.
— На мен ми се понрави… — в признанието на Лайла се долавяше горчива нотка. — Така де, кръвта не ми хареса, нито гъргоренето, което издаваше, като умря, нито как изглеждаше тялото, като се приключи. Празно. Но в мига, когато реших да го сторя и после, след като ножът се заби и знаех, че съм свършила работа, усетих… — тя потърси нужната дума, — усетих сила… — вгледа се в Кел и попита искрено: — Така ли се усеща магията?
Може би в Белия Лондон, помисли си той, където силата се върти като нож — оръжие, използвано срещу застаналите на пътя ти.
— Не — отвърна той. — Това не е магия, Лайла. Просто е убийство. Магията е… — млъкна, отвлечен от най-близката новинарска дъска, която внезапно бе потъмняла.
Черните дъски за обяви, прикачени за осветителните стълбове и пред магазините навсякъде из града, потъмняваха. Кел забави крачка. Цяла сутрин от двореца бяха излъчвали обяви за празненствата на Рай, повтаряше се програмата за деня — и седмицата — на паради и пиршества, фестивали и танци. Когато дъските се изпразниха, първоначално Кел предположи, че просто отгоре сменят текста. Но след това на всичките се появи едно и също притеснително съобщение. Само една дума: