Буквите проблясваха, ярки и бели на най-горния ред на всяка дъска, а под тях имаше рисунка на Кел. Рижа коса и черно око, както и палто със сребърни копчета. Образът леко помръдна, но не се усмихна, само се взираше в света отвъд. Втора дума се изписа под портрета му:
Санкт!
Кел се закова на място и, изостанала с половин крачка, Лайла се блъсна в него.
— Какво има? — попита тя и бутна ръката му. След това и тя видя съобщението. — О…
Старец спря на няколко крачки от тях да прочете дъската, без да има представа, че „изчезналият“ стои до рамото му. Под трепкащото изображение на лицето на Кел се изрисува празен тебеширен кръг. Инструкциите до него гласяха:
Кел изруга под нос. Достатъчно неприятно беше Холанд да е по петите му, а сега и целият град щеше да е нащрек. Двамата с Лайла не можеха да останат невидими до безкрайност. Нямаше да е в състояние да вдигне талисмана, да не говорим да го използва, докато се намират под воала.
— Хайде — Кел ускори крачка и повлече Лайла след себе си на път към пристанището. Навсякъде около тях лицето му ги гледаше от дъските и се мръщеше леко.
Стигнаха до дюкяна на Флечър. Вратата се оказа затворена и заключена, а на нея висеше малка табела с надпис „РЕНАЧИ“. Отсъствам.
— Ще го чакаме ли? — попита Лайла.
— Не тук отвън — отряза Кел.
Вратата беше снабдена с три различни ключалки и най-вероятно — омагьосана, но те нямаха нужда да си отключват. Просто минаха направо през дървенията, както бяха прекрачили през поне половин дузина души на улицата.
Щом се озоваха на безопасно място вътре в дюкяна, Кел пожела магията да свали воала. Тя отново го послуша и се подчини без възражения, а самият воал изтъня и сетне се разтвори напълно. Убеждение, промърмори той, докато заклинанието се вдигаше от раменете му и помещението около него се връщаше на ясен фокус. Холанд беше прав. Важно беше да дърпаш юздите. И Кел го правеше.
Лайла се огледа и се обърна с лице към него.
— Кел — начена внимателно.
— Какво?
— Пусни камъка.
Той се намръщи, погледна към талисмана в ръката си и затаи дъх. Вените на вътрешната страна на китката му бяха почернели — толкова тъмни, че изпъкваха като мастило на фона на плътта му и се очертаваха нагоре до лакътя. Силата, която бе усетил да пулсира през тялото му, наистина беше препускала по вените и бе боядисвала кръвта му в черно. Дълбоко съсредоточен върху възобновената си свежест и самото заклинание — да остане скрит, не бе усетил… не бе поискал да усети… как топлината на магията се разпространява нагоре по ръката му като отрова. Но би трябвало да е забелязал, следвало е да забележи — там беше въпросът. Той не беше глупак. Знаеше колко опасен е камъкът и въпреки това дори сега, когато гледаше право в почернелите си вени, опасността му се струваше странно далечна. Настойчиво спокойствие се плискаше във вените му, точно следвайки пулсациите на магията и му подсказваше, че всичко ще е наред, стига да не спира да държи…
В стълба до главата му се заби нож и помещението се върна на фокус.
— Да не си оглушал? — изръмжа Лайла и извади нов нож. — Казах да го оставиш веднага.
Преди спокойствието да успее отново да го обземе, Кел си заповяда да пусне камъка. В началото пръстите му останаха свити около талисмана, докато топлината — и подир нея нещо като вцепенение — се лееха през него. Той вдигна празната си, светла ръка към почернялата си китка, стисна я здраво, и напъна съпротивляващите се пръсти да се разтворят, за да освободят камъка.
Най-сетне, колебливо, те го направиха.
Камъчето се изтърколи от хватката му и коленете на Кел незабавно поддадоха. Зинал за въздух, той се хвана за ръба на една маса, пред очите му се спусна чернота и помещението се залюля. Не беше усетил камъкът да смуче енергията му, но сега, лишен от него, все едно някой бе угасил огъня му. Светът изстина.
Талисманът сияеше на дървения под, оцапан с малко кръв по назъбения ръб — Кел го беше стискал твърде силно. Дори в разгара на последиците, младежът се нуждаеше и от последната капка воля, за да не го вдигне пак. Разтреперан и вкочанен, той все пак копнееше за камъчето. Хора из бардаците и здрачните ъгълчета на Лондон си умираха за такава омая, ала Кел никога не се бе превръщал в един от тях, никога не бе копнял за сурова сила. Не бе имал нужда. Магията не представляваше нещо, за което ламти — той просто я притежаваше. Но сега вените му бяха изпразнени и изгладнели за нея.