Преди да успее да загуби битката за контрола си, Лайла коленичи до камъка и посегна към него с думите:
— Хитра малка гадорийка…
— Недей — изхриптя Кел, но тя вече бе използвала кърпичката си да го вдигне.
— Все у някой трябва да бъде — отсече Лайла и пъхна талисмана в джоба си. — И се обзалагам, че в момента аз съм по-добрият избор.
Кел продължи да стиска масата, докато магията се оттегляше, а вените в ръката му изсветляваха лека-полека.
— Още ли си тук? — попита момичето.
Той преглътна, кимна и се надигна. Камъкът беше отрова и се налагаше да се отърват от него.
— Добре съм.
Лайла вдигна вежда.
— Да. Самото въплъщение на здравето.
Кел въздъхна и се просна в едно кресло. На пристанището отвън празненствата бяха в разгара си. Фойерверки подчертаваха музиката и ликуването, шумът беше приглушен — но съвсем малко — от стените на магазинчето.
— Какъв е той? — попита Лайла, загледана в една витрина. — Принцът.
— Рай ли? — Кел прокара пръсти през косата си. — Ами… чаровен и разглезен, щедър и вятърничав и обича да си угажда. Готов е да флиртува и с по-хубавко тапицирано кресло и никога не взема нещата на сериозно.
— Забърква ли се в толкова неприятности, колкото и ти?
Кел се ухили леко:
— О, в много повече. Ако щеш вярвай, аз съм отговорният брат.
— Но двамата сте близки.
Усмивката на антари угасна и той кимна кратко.
— Да. Кралят и кралицата може да не са ми родители, но Рай ми е брат. Готов съм да умра за него. Бих убил за него. И съм го правил.
— Я виж ти! — възкликна Лайла, която се възхищаваше на една шапка. — Разкажи ми.
— Не е приятна история — отвърна Кел и се наведе напред.
— Е, сега още повече искам да я чуя.
Той премери крадлата с поглед и въздъхна, загледан в дланите си.
— Отвлякоха Рай, когато беше на тринайсет. По време на похищението играехме някаква глупава игра в околностите на двореца. Като познавам Рай, възможно е първоначално да е тръгнал доброволно. Като малък беше прекомерно доверчив.
Лайла остави шапката настрани.
— Какво стана?
— Червеният Лондон е хубаво място — натърти Кел. — Властниците тук са добри и справедливи и повечето поданици са щастливи. Но аз съм ходил и в трите Лондона и ще кажа едно: в нито една версия не липсват страдания под една или друга форма.
Той се замисли за изобилието, за бляскавите съкровища и как ли изглеждат на лишените от тях. Онези, лишени от силата си за престъпления, и тези, които не са благословени с нея поначало. Кел не можеше да не се пита какво ли би станало с Рай Мареш, ако не беше член на кралското семейство. Къде ли щеше да се намира? Но, разбира се, Рай щеше да преживява дори и само благодарение на чара и усмивката си. Щеше да намери изход от всяко положение.
— Светът ми е пропит от магия — обясни Кел. — Надареният обира плодовете, а кралското семейство би искало да вярва, че благоденстват и не така облагодетелстваните, че кралската щедрост и грижа се простират върху всички граждани… — погледна Лайла в очите. — Но аз съм виждал и по-тъмните части на този град. В твоя свят магията е рядкост. В моя липсата ѝ е също такава странност. Често гледат отвисоко лишените от този дар, смятат ги за недостойни и се отнасят с тях зле заради недостатъка им. Хората тук вярват, че магията избира пътя си. Щом тя е отсъдила, то могат и те. Авен есен, така го наричат. Божествено равновесие.
Само че по тази логика магията беше избрала Кел, а той не го вярваше. Вместо него всеки би могъл също толкова лесно да се пробуди или роди с белега на антари и да бъде отгледан в пищния разкош на червения дворец.
— Живеем ярко — каза Кел. — За добро или лошо, градът ни кипи от живот. От светлина. И там, където има светлина… Така де. Преди няколко години започна да се формира групировка, наречена Сенките. Половин дузина мъже и жени — някои дарени със сила, други без такава — според които градът изгаряше енергията си твърде ярко и твърде безгрижно, хабеше я. Според тях Рай не беше просто момче, а символ на всичко погрешно. Затова и го отвлякоха. По-късно научих, че възнамерявали да окачат трупа му на дворцовите порти. Благодаря се на светците, задето Сенките така и не получиха тази възможност… Бях на четиринайсет, когато това се случи — с година по-голям от Рай — и все още овладявах силите си. Щом кралят и кралицата научиха за похищението на сина им, пратиха кралската гвардия навред из града. На всеки градски площад и в частните домове новинарските дъски до една сияеха с настоятелната молба да се намери похитеният принц. Но аз знаех, че никой няма да го открие. Знаех го с костите и с кръвта си. Отидох в покоите на Рай — помня колко празен беше дворецът без всички гвардейци, наизлезли да го търсят — и открих първата вещ, за която бях сигурен, че наистина е негова: малко дървено конче, беше го издялал сам — не по-голямо от дланта ми. С помощта на талисмани бях отварял и преди врати, но никога такава, никога до човек, а не до място. Но на антари съществува дума за „търсене“ и се надявах да подейства. Налагаше се. И наистина стана! Стената на стаята му се отвори към трюм на кораб. В него намерих Рай. И не дишаше.