Но това можеше да се очаква. В крайна сметка доста се беше потрудил.
Снощи лампите на дома за наслади горяха ярко и примамливо в мрака и една жена го чакаше на прага с нарисувана усмивка и коса с цвета на огъня, на живота.
— Аван, рес настар — бе измъркала тя на сладкия арнески език. Повдигна полите си, когато го казваше и му показа коляното си отдолу. — Няма ли да влезете?
И той се отби, а монетите на главореза подрънкваха в джоба му.
Жената го поведе по коридор — тъмен, много по-тъмен, отколкото нощта навън — и той я остави да води, като се наслаждаваше на допира до ръката ѝ — или по-скоро на пулса ѝ — в своята. Тя така и не го погледна в очите, инак щеше да забележи, че са много по-тъмни от коридора околовръст. В место това се съсредоточи върху устните му, яката, колана.
Той все още изучаваше нюансите на новото си тяло, но успя да притисне напуканите си устни в меката уста на жената. Помежду им премина нещо — въгленче от чисто черен огън — и тя потрепери.
— Ас бесара — прошепна той в ухото ѝ. Вземи.
Свали роклята от раменете ѝ и я целуна по-дълбоко, а по езика ѝ и през главата ѝ премина тъмата му. Беше опияняваща. Мощ. Всички я искаха, искаха да са близо до магията, до източника ѝ. И жената го прие с отворени обятия. Прие него. Нервите ѝ трепкаха, когато магията ги обземаше, пируваше с течението на живота, на кръвта, на тялото. Той бе взел насила пияндето, Бут, но доброволен домакин винаги бе по-добрият избор. Или поне траеше по-дълго.
— Ас херена — гукаше той, притиснал тялото на жената към леглото. Отдай. А когато я взе и тя го допусна в себе си, продължи: — Ас атера. Порасни.
Движеха се заедно като съвършен пулс, единият изкървяваше в другия и когато се свърши, а очите на жената се отвориха, отразиха неговите — и двете лъскаво черни. Тварта в кожата ѝ придърпа пухкавите ѝ устни в крива усмивка.
— Ас атера — повтори и тя и се изхлузи от леглото.
Той се изправи и я последва и двамата излязоха — един ум в две тела — да обиколят първо през дома за удоволствия, а сетне и навън в нощта.
Да, доста се беше потрудил.
Крачеше към очакващата го червена река и чувстваше как се разпространява през града, а пулсът на магията и живота се разстилаше пред него като дългоочаквано пиршество.
IV
Дюкянът на Флечър бе построен като лабиринт, подреден така, че само змия би разбрала потайностите му. Кел прекара последните десет минути да рови из чекмеджета и откри разнообразни оръжия и амулети, относително безопасен слънчобран и никакви бели топове. Простена и захвърли слънчобрана.
— Не можеш ли просто да намериш проклетото нещо с магия? — попита Лайла.
— Всичко тук е омагьосано — отвърна Кел. — Срещу заклинания за намиране. Също и срещу кражба, тъй че — върни го.
Девойката пусна обратно върху тезгяха дрънкулката, която се канеше да прибере.
— И какво — полюбопитства тя, докато преглеждаше съдържанието на поредната стъклена витрина, — значи с Флечър сте приятели?
Кел си представи физиономията на бандита в нощта, когато изгуби банката.
— Не съвсем.
Лайла вдигна вежда.
— Хубаво. По-забавно се краде от врагове.
„Врагове“ беше приемливо определение. Странното беше, че двамата с Флечър можеше да са и партньори.
— Контрабандист и пласьор на крадено — беше обобщил дюкянджията. — Страхотен екип става от нас.
— Предпочитам да се въздържа — беше отвърнал Кел. Но когато играта на санкт стигна до последната си ръка и той осъзна, че ще спечели, все пак примами Флечър с единственото, на което той не можеше да откаже. Беше му обещал: — Анеш, ако спечелиш, ще работя за теб.
Пласьорът се бе ухилил алчно и бе изтеглил последната си карта.
А Кел бе отвърнал на усмивката му, бе изиграл ръката си и спечели всичко, като остави Флечър с натъртено его и малък бял топ.
Без лоши чувства.
А сега Кел обърна с краката нагоре половината дюкян да търси фигурката, всеки няколко секунди надзърташе към вратата, докато собственото му лице го следеше от новинарската дъска на стената.
Междувременно Лайла спря да рови и сега се взираше в рамкирана карта. Присвиваше очи и накланяше глава, сякаш нещо липсва.
— Какво има? — попита Кел.
— Къде е Париж? — попита тя и посочи мястото на континента, където следваше да се намира градът.
— Няма Париж — обясни антари, ровейки в поредния шкаф. — Няма Франция. Няма и Англия.
— Че как може да има Лондон без Англия?