— Казах ти, названието на града е лингвистична странност. Тук Лондон е столица на Арнес.
— Значи Арнес е просто вашата версия на Великобритания?
Кел се засмя.
— Не — отвърна той и застана до Лайла, като клатеше глава. — Арнес заема повече от половината ваша Европа. Островът — твоята Англия — се нарича Раска. Короната. Но той е само връхчето на империята… — очерта границите с върха на пръста си. — На север от нашата страна лежи Веск, а на юг е Фаро.
— А отвъд тях?
Кел сви рамене:
— Други държави. Има големи, има и малки. Цял свят е това, все пак.
Лайла плъзна поглед по картата. Очите ѝ грееха. Малка, потайна усмивчица пролази по устните ѝ.
— Да, така си е…
Оттегли се и отиде в съседната стая. След малко се провикна:
— Ха!
Кел се стресна.
— Откри ли го?
Лайла се появи, стиснала находката си, но не беше фигурка за шах, а кинжал. Настроението на Кел се вкисна.
— Не — отвърна момичето, — но не е ли чудесен?
Тя вдигна острието пред очите на спътника си. Дръжката на кинжала не беше просто ръкохватка — металът следваше извивката на кокалчетата във вълниста клупка, преди да се влее обратно в основата.
— За удряне — обясни Лайла, сякаш Кел нямаше представа какво е предназначението на металния бокс. — Можеш да наръгаш противника или да му избиеш зъбите. А защо не и двете… — изпробва върха на острието с пръст. — Не едновременно, разбира се.
— Разбира се — повтори Кел и затвори шкафа. — Много обичаш оръжията, а?
Лайла го зяпна изумено:
— Че кой не ги обича?
— И вече си имаш нож — посочи ѝ той.
— Е, и? — тя продължи да се възхищава на дръжката. — Няма такова нещо като прекалено много ножове.
— Свирепа жена си ти.
Лайла размаха острието:
— Не всички имаме дарбата да си правим оръжия от кръв и шепот.
Кел настръхна:
— Не шепна. А и не сме дошли да грабим.
— Пък аз мислех, че точно затова сме тук…
Младият антари въздъхна и продължи да претърсва дюкяна. Беше го обърнал целия с хастара навън, включително претъпкания склад на Флечър отзад, и не откри нищо. Негодникът не би продал фигурата… или напротив? Кел затвори очи, остави сетивата си да се реят свободно, сякаш би могъл да усети чуждата магия. Но магазинчето припукваше от изобилие на заклинания — припокриващи се тонове, които правеха невъзможно да се разделят чуждото и опасното от просто забраненото.
— Имам въпрос — обади се Лайла, чиито джобове подрънкваха подозрително.
— Ще имаш, естествено — Кел въздъхна и отвори очи. — И съм сигурен, че те предупредих да не крадеш.
Тя подъвка устна и измъкна от джоба си няколко камъка и метална джунджурия, чието предназначение дори младежът не успя да разгадае. Остави ги на един от шкафовете.
— Каза, че световете били разделени. Как тогава този човек — Флечър — се е сдобил с фигура от Белия Лондон?
Кел прерови бюро, което се кълнеше, че вече е претърсил, сетне порови под плота му за тайни чекмеджета.
— Аз му го дадох.
— Е, а какво е правила тя у теб? — присви очи Лайла. — Да не си я откраднал?
Кел се намръщи. Всъщност така си беше.
— Не.
— Лъжец.
— Не я бях взел за себе си — обясни той. — Малцина в твоя свят знаят за моя. Които са наясно — колекционери и ентусиасти — са готови да платят прескъпо за късче от него. Дрънкулка. Талисман. В моя свят повечето знаят за твоя — малцина са заинтригувани толкова от сивотата ви, колкото вие от нашата магия, но всички са наясно за другия Лондон. Белия град. И за късче от този друг свят някои са готови да си платят добре.
Суха усмивка изкриви устните на Лайла.
— Ти си контрабандист.
— … каза джебчийката — сопна ѝ се Кел в своя защита.
— Да, крадла съм — Лайла вдигна от капака на близкия сандък червен лин и го търкулна по кокалчетата си. — Примирила съм се с това. Не е моя вината, че ти не си… — монетата изчезна. Кел отвори уста да възрази, но линът се появи след миг в другата ѝ ръка. — Не разбирам обаче. Ако си от кралския…
— Не съм…
Лайла го изпепели с поглед:
— Ако живееш с кралското семейство и се храниш на масата им, и си тяхна собственост, несъмнено не се нуждаеш от пари. Защо да рискуваш?
Кел стисна зъби и се сети за молбата на Рай да спре с глупавите игрички.
— Няма да ме разбереш.
Лайла вдигна вежда:
— Престъплението не е кой знае каква философия. Хората крадат, защото да вземат нещо чуждо, им носи облаги. Ако не го правят за пари, значи е заради властта. Актът на вземане, на нарушение на правилата ги кара да се чувстват по-силни. Правят го заради чистия инат… — Тя се извърна. — Някои крадат, за да останат живи, други крадат, за да се чувстват живи. Съвсем просто е.