— А ти от кои си? — полюбопитства Кел.
— Крада за свобода — отвърна Лайла. — По малко и от двете, бих казала… — Тя се залута по къс коридор между две помещения. Подвикна през рамо: — Значи така си се натъкнал на черния камък? Сключи ли сделка за него?
— Не — отвърна Кел. — Направих грешка. И възнамерявам да я поправя, ако успея да намеря проклетото нещо… — в разочарованието си той тресна със сила едно чекмедже.
— Полека — обади се дрезгав глас на арнески. — Ще вземеш да счупиш нещо.
Кел се обърна и откри собственикът на магазина да стои облегнал рамо на един гардероб с лека развеселена усмивчица.
— Флечър — поздрави младият антари.
— Как влезе? — поинтересува се дюкянджията.
Кел се застави да свие рамене, докато поглеждаше към Лайла, която прояви здрав разум да остане в коридорчето и да не се показва.
— Магиите ти се износват, струва ми се.
Флечър скръсти ръце:
— Съмнявам се.
Кел погледна втори път към Лайла, но нея я нямаше в коридорчето. По гърба му пролази паническа тръпка и миг по-късно се усили, щом тя се появи зад Флечър. Движеше се безшумно, с блеснал в ръката нож.
— Так! — възкликна дюкянджията и вдигна ръка покрай главата си. — Приятелката ти е много некултурна…
При тези му думи Лайла застина насред крачка. Лицето ѝ се изкриви от усилието, докато се опитваше да се бори с невидимата сила, която я задържаше на място, но нямаше полза, Флечър притежаваше рядката и опасна способност да управлява кости, а следователно — тела. Същата способност му бе спечелила оброчните окови, които толкова се гордееше, че е строшил.
Лайла например не изглеждаше впечатлена. Засипа го с порой свирепи предложения и Флечър разтвори пръсти. Кел чу звук, наподобяващ трошене на лед и момичето изпусна приглушен вик, а ножът се изхлузи от пръстите ѝ.
— Ти не предпочиташ ли да работиш сам — каза Флечър спокойно.
— Пусни я — нареди Кел.
— Ще ме принудиш ли, антари?
Кел сви юмруци — магазинът беше оплетен поне с дузина магии — срещу нашественици, крадци и, такъв му бил късметът, срещу всеки, който мислеше зло на Флечър. Собственикът на дюкяна се изсмя тихичко и отпусна ръка, а Лайла се препъна и рухна на колене, стиснала китката си и бълваща ругатни.
— Анеш — отсече Флечър. — Какво те води отново в скромния ми дюкян?
— Преди време ти дадох нещо — рече Кел. — Искам да го взема назаем.
Пласьорът изсумтя презрително.
— Не отдавам вещи под наем.
— Тогава ще го купя.
— А ако не се продава?
Кел се усмихна насила:
— Ти най-добре знаеш, че всичко се продава.
Флечър отвърна на усмивката му със студена и куха гримаса.
— Няма да го продам на теб, но на нея може… — стрелна с поглед Лайла, вече изправила се на крака и отстъпила към най-близката стена да се прислони до нея и да ругае, — за подходящата цена.
— Тя не говори арнески — обясни Кел. — Няма ни най-малка представа какво ѝ казваш.
— Така ли? — Флечър се хвана за слабините и спретна към Лайла няколко чупки в кръста. — На бас, че мога да я накарам да разбере…
Девойката присви очи:
— В ада да гориш, ши…
— Не бих се занимавал с нея — прекъсна я Кел. — Хапе.
Флечър въздъхна и поклати глава.
— В какви неприятности си се забъркал, мастър Кел?
— В никакви.
— Сигурно са големи, щом си дошъл тук. Освен това — Флечър се ухили по-зловещо, — едва ли ще ти качат физиономията на дъските за нищо.
Кел стрелна с поглед новинарската дъска на стената — там през последния час непрестанно показваха портрета му. Сетне пребледня. Кръгът отдолу, където пишеше „Натиснете тук“, пулсираше в ярко зелено.
— Какво си сторил? — изръмжа Кел.
Флечър само се усмихна.
— Без лоши чувства — заяви мрачно, точно преди вратата на дюкяна да се отвори и вътре да нахлуят кралски гвардейци.
V
Кел разполагаше само със секунда да се стегне и да превърне паниката си в гордост, преди стражата да влезе — петима мъже изпълниха помещението с движение и шум.
Не можеше да избяга — нямаше накъде да се бяга — а не искаше и да нарани гвардейците, а Лайла… Е, нямаше представа къде е тя. Както си стоеше непосредствено до стената, след миг беше изчезнала (макар Кел да забеляза как тя бърка в джоба на сюртука си миг преди да се изгуби от поглед и долавяше във въздуха леката вибрация на магията на камъка, както сигурно и Холанд го бе усещал в „Рубинени поля“).
Кел си наложи да остане неподвижен, да се престори на спокоен, независимо от лудото блъскане на сърцето му в гърдите. Постара се да си припомни, че не е престъпник, а кралското семейства най-вероятно просто се притеснява от изчезването му. Не бе направил нищо лошо — не и в очите на кралския трон. Нищо, за което да са научили. Освен ако в негово отсъствие Рай не беше казал на родителите си за нарушенията му. Не би го сторил — Кел се надяваше, да не е — но дори и да беше, в ролята на антари и член на кралското семейство, следваше младежът да бъде уважаван и дори да буди страх. Загърна се с тази увереност и лениво, почти арогантно се облегна на масата зад гърба си.