Когато кралските гвардейци го видяха да си стои там жив и здрав, по лицата им се изписа объркване. Труп ли бяха очаквали да открият? Или съпротива? Двама коленичиха пред него, другите двама отпуснаха длани върху дръжките на мечовете си, а между тях един остана прав и смръщен.
— Елис — кимна Кел на началника на кралската стража.
— Мастър Кел — Елис излезе напред. — Добре ли сте?
— Разбира се.
Гвардеецът пристъпи от крак на крак.
— Притеснихме се за вас. Целият дворец.
— Не съм възнамерявал да тревожа никого — отвърна Кел и огледа отряда. — Както виждате, съвсем добре съм.
Елис също се озърна, сетне се обърна към Кел.
— Просто… сър… когато не се върнахте от поръчката си зад граница…
— Забавиха ме — отвърна Кел с надеждата това да потуши въпросите.
Елис се намръщи:
— Не видяхте ли табелите? Навсякъде са окачени.
— Току-що се върнах.
— Простете ми тогава — запъна се Елис и посочи дюкяна. — Но какво правите тук?
Флечър се намръщи. Макар да говореше само арнески, очевидно разбираше достатъчно добре кралския език, за да схване, че го обиждат.
Кел се усмихна сухичко.
— Купувах подарък за Рай.
Нервен смях премина по отряда гвардейци.
— Значи ще дойдете с нас? — попита Елис и Кел прекрасно разбра неизречената част от думите му — без съпротива.
— Разбира се — кимна младежът, изправи се гордо и поправи палтото си.
Стражите се поотпуснаха. Кел трескаво премисляше възможните варианти, докато се обръщаше към Флечър, за да благодари за помощта.
— Мас марист — отвърна мрачно собственикът на магазинчето. Удоволствие е за мен. — Просто изпълнявах гражданския си дълг.
— Ще се върна — каза Кел на английски (с което си спечели смръщване от кралските гвардейци), — веднага щом приключа. Да намеря каквото търсех…
Всъщност думите му бяха адресирани към Лайла. Все още долавяше присъствието ѝ в помещението и чувстваше камъка, въпреки че той я скриваше. Шепнеше му.
— Сър — обади се Елис и посочи вратата. — След вас.
Кел кимна и излезе навън.
Лайла имаше достатъчно здрав разум да сграбчи камъка и да каже „Скрий ме“, веднага след като чу стражата да нахлува в дюкяна.
И талисманът ѝ се подчини отново.
Усети трепване в ръката си — непосредствено под кожата. Прелестно усещане — дали предишния път, когато използва камъчето, то бе също така хубаво? — и после воалът се спусна над нея и тя изчезна. Точно като преди виждаше себе си, но никой не можеше да я види. Нито гвардейците, нито Флечър, нито дори Кел, чиито двуцветни очи се спряха върху нея, но явно търсеха мястото, където я бяха видели за последно, а не онова, на което се намираше.
Той не бе в състояние да я забележи, ала тя го виждаше и на лицето му прочете притеснение, маскирано от тона, но не и от стойката му, и скрито под горния пласт предупреждение, пронизало измамното спокойствие на думите му.
Стой тук, сякаш я приканваше то, дори преди да го оформи с думи, отправени към помещението, но явно предназначени за нея. Така че тя остана и изчака, като проследи как Кел и четирима от петимата гвардейци излизат на улицата. Последният — с лице, скрито под спуснатия визьор на шлема — изостана.
Флечър му забърбори и вдигна длан в универсалния знак за заплащане. Гвардеецът кимна и посегна към колана си, докато пласьорът се обръщаше да погледне Кел през прозореца.
Лайла първа долови какво се мъти.
Флечър така и не разбра.
Вместо да бръкне за кесия, гвардеецът извади острие. Металът проблесна веднъж на слабата светлина в дюкяна, озова се под брадичката на Флечър и очерта безшумно червена черта през гърлото му.
Пред дюкяна чакаше затворена карета, теглена от кралски бели коне, с все още вплетени в гривите златни и червени панделки от свършилия вече парад.
Стигнаха до нея. Кел си свали палтото и го обърна отляво надясно, като пъхна ръце в сега червените ръкави на царствения си костюм. Припряно обмисляше какво да каже на краля и кралицата — естествено, не истината. Кралят имаше амулет от Белия Лондон — орнамент, поставен на полица в личните му покои, и ако Кел успееше да го вземе и да се върне при Лайла и камъка… Крадлата с все амулета, на свобода в града — това беше притеснителна мисъл. Но той се надяваше тя да внимава, поне за известно време. Да не се забърква в неприятности.