Предвид положението, Лайла се чувстваше доста добре. В крайна сметка в нея бяха камъка от Черния Лондон и предмета от Белия. Сега се нуждаеше само от Кел.
Обърна се към вратата и се поколеба. Каза ѝ да не мърда оттук, но един поглед към пресния труп на Флечър ѝ стигаше да предположи, че и него са го сполетели неприятности. От друга страна беше прекарала само ден в Червения Лондон, ала не ѝ се струваше като място, където кралската стража обикаля улиците и реже гърла наляво и надясно. Може би на Кел му нямаше нищо. Но ако не е добре?
Лайла имаше предчувствие и годините кражби за оцеляване я бяха научили да се вслушва в предчувствията си. Освен това, каза си тя, никой в града не търси нея.
Насочи се към вратата и почти стигна до там, когато отново видя ножа — същия, дето толкова ѝ хареса — върху сандъка, където го беше оставила. Кел я предупреди да не краде от дюкяна, но сега собственикът лежеше мъртъв и кинжалът просто щеше да си ръждяса неоценен. Взе го и прекара предпазливо пръст по острието. Наистина беше чудесен. Лайла огледа вратата, озадачена дали защитата на магазина, която го пазеше от крадци, е издъхнала заедно със създателя си. Защо пък да не пробва. Внимателно отвори вратата, остави оръжието на пода и с върха на ботуша си ритна плячката през прага. Сниши се в очакване на наказателните мерки — поток енергия, вълна болка или дори упорито връщане на краденото в дюкяна — но не последва нищо.
Лайла се усмихна алчно и излезе на улицата. Взе кинжала и го пъхна в колана си, а после тръгна да намери — и най-вероятно да спаси — Кел от кашата, в която бе попаднал.
VI
По време на празненството Париш и Джен се мотаеха с шлемове под мишница и чаши с вино в ръка. Париш си беше спечелил монетите обратно — всъщност, в неспирната поредица игри на карти и залози, двамата си въртяха джобните напред-назад без особени печалби или загуби — и, понеже беше по-добросърдечният от двамата, предложи да почерпи Джен.
В крайна сметка, нали беше празник.
Принц Рай бе достатъчно мил да даде на двамата най-близки до себе си кралски гвардейци няколко свободни часа да се порадват на пиршествата заедно с тълпите, събрали се по бреговете на Айл. Париш, по-склонен да се тревожи, се поколеба, но Джен натърти, че точно на днешния ден Рай си е съвсем добре опазен и без тях. Поне за известно време. Така че двамата се бяха отлъчили да се порадват на тържествата.
Празненствата се вихреха край реката, пазарът бе израсъл тройно по-голям от обичайното, бреговете преливаха от посетители и гълчава, музика и магия. Всяка година тържествата бяха все по-величествени: започнаха с час-два веселби и прераснаха в цял ден наслади (последвани от няколко дни за възстановяване, при които възбудата спадаше постепенно, докато животът се върне към нормалното). Но в днешния, главния ден, утринният парад премина в следобед, отдаден на похапване, пийване и добро настроение и, най-накрая, във вечерен бал.
Тази година щеше да има маскарад.
Грамадното стълбище на двореца вече беше разчистено, цветята — събрани и отнесени пред определената за преддверие зала. Кълба ярка светлина бяха накачени като свалени от небето звезди и отвън по стените на двореца, и отвътре, бяха изкарани тъмносини килими, тъй че тази вечер кралският дворец сякаш плаваше по реката като изгряващо слънце, а отгоре луната бе обкръжена от главозамайващо нощно небе. Из цял Лондон младежи и представители на елита се качваха в колесниците си и под нос упражняваха кралския си език, докато препускаха към двореца в маски, с рокли и плащове. Пристигнеха ли, щяха да се кланят на принца, все едно е божество, а той да се опиянява от обожанието им, както правеше винаги, с наслада и добро настроение.
В маскарада зад стените на двореца можеше да се участва само с покани, но по бреговете на реката празненството бе достъпно за всички и щеше да продължи, докато след полунощ най-сетне утихне, а последните подпийнали участници се разотидат по домовете си.
Париш и Джен скоро щяха да бъдат призовани отново при принца, но засега се облягаха на подпорния прът на една шатра на пазара, наблюдаваха тълпите и се наслаждаваха неимоверно. От време на време Париш сръгваше другаря си в рамото — мълчаливо напомняне да си отварят очите на четири. Макар да не бяха официално на пост, те (или поне Париш) се гордееха достатъчно с професията си, та да носят кралските си брони (пък и не вредеше, защото дамите явно харесваха въоръжени мъже) и да следят за евентуални неприятности. През по-голямата част от следобеда неприятностите идваха под формата на някой, отпразнувал деня на Рай с повечко ентусиазъм, но от време на време избухваха сбивания и извадено оръжие или развъртяна магия налагаха намеса.