Стотици лица я посрещнаха от отсрещната стена, чиято повърхност беше покрита с окачени по нея маски. От съвсем прости до много сложни, от прекрасни до гротескни, лицата присвиваха очи, зъбеха се и я приветстваха поред. Лайла се приближи до тях и посегна да свали една. Черна, с два рога, завити спираловидно от слепоочията.
— А те сфера, кес или?
Лайла подскочи. До нея бе застанала продавачката — дребна, пълничка, с увити като змии около главата половин дузина плитки, и маска, кацнала върху тях като игла за коса.
— Съжалявам — извини се Лайла кротко, — не говоря арнески.
Жената само се усмихна и сплете пръсти пред обемистия си корем.
— Да, но английският ви е превъзходен.
Девойката въздъхна с облекчение.
— Както и вашият.
Жената се изчерви. Очевидно владеенето на езика бе основание за гордост.
— Аз обслужвам бала — обясни тя. — Съвсем редно е… — и посочи маската в ръцете на Лайла. — Не я ли намирате за малко зловеща?
Крадлата погледна маската в очите.
— Не. Според мен е идеална.
Обърна я и видя поредица числа, навярно обозначаваха цената. Едва ли в шилинги и паунди, но независимо от валутата Лайла беше сигурна, че не може да си я позволи. С нежелание я постави на мястото ѝ.
— Защо я връщате, щом е идеална? — подпита жената.
Лайла въздъхна. Би откраднала маската, ако продавачката не стоеше до нея.
— Нямам никакви пари — призна, пъхнала ръка в джоба си. Напипа сребърния часовник и преглътна. — Но имам ето това… — извади го и го подаде, с надежда жената да не забележи кръвта (беше се постарала да избърше повечето).
Търговката поклати глава.
— Ан, ан — възрази и захлупи пръстите на момичето обратно върху часовника. — Не мога да приема заплащането ви. Независимо от формата.
Лайла се навъси.
— Не разбирам…
— Видях ви тази сутрин. На пазара…
Лайла се опита да си припомни сцената, едва не довела до ареста ѝ. Жената обаче не говореше за кражбата.
— Вие с мастър Кел сте… приятели, нали?
— Един вид. — Лайла се изчерви, защото отговорът ѝ предизвика лукава усмивка у жената. Поправи се. — Не. Така де, нямам предвид…
Продавачката просто я потупа по ръката и подхвърли весело:
— Исе ав еран. Не ми е работа да… — поспря в търсене на подходящата дума, — да си пъхам носа. Но мастър Кел е авен — благословен — накит в короната на града ни. И ако сте негова, а той е ваш, магазинът ми също е ваш.
Лайла се намръщи. Мразеше благотворителността. Дори когато хората си мислеха, че дават нещо безплатно, то винаги се превръщаше в окови — пранги, които нарушават равновесието. Девойката предпочиташе да открадне, отколкото да остане задължена заради любезност. Но имаше нужда от дрехи.
Жената явно прочете колебанието в очите ѝ.
— Не сте оттук и не познавате нравите ни. Арнесци плащат дълговете си по най-различни начини. Не винаги с пари. В момента не искам нищо от вас, ще ми платите друг път, по свой си начин. Става ли?
Лайла се поколеба. В това време в двореца зазвъняха камбани, достатъчно силно, за да я разтърсят цялата, и тя кимна.
— Много добре.
Търговката се усмихна.
— Ир час. Хайде, нека потърсим нещо подходящо за вас.
— Хм… — търговката — представила се като Кала — подъвка устната си. — Сигурна ли сте, че не предпочитате нещо с корсет? Или с шлейф?
Кала се бе опитала да покаже на Лайла окачените рокли, но тя веднага бе насочила поглед към мъжките палта. Великолепни бяха, с обемни рамене, високи яки и лъскави копчета.
— Не — рече Лайла и свали едно от закачалката. — Точно това искам.
Търговката я погледна със странно изражение, но с малко — или поне много добре прикрити — предразсъдъци и отвърна:
— Анеш. Ако възнамерявате да се облечете така, ще ви потърся и ботуши.
Няколко минути по-късно Лайла се озова зад завеса в ъгъла на шатрата с най-прекрасните дрехи, които някога бе вземала в ръка, да не говорим притежавала. Взела назаем, поправи се тя. Назаем, докато ги плати.
Извади артефактите от разните си джобове — черния камък, белия топ, окървавения сребърен часовник, поканата — и ги постави на пода, преди да си свали ботушите и да се измъкне от стария си, износен сюртук. Кала ѝ беше дала нова черна туника — прилягаше ѝ толкова добре, че тя се запита дали не ѝ е приложена шивашка магия — и чифт елегантни панталони, уж по мярка, но все пак стояха леко торбести на кокалестото ѝ тяло. Лайла настоя да си задържи колана и, докато ѝ подаваше ботушите, търговката прояви достатъчно съобразителност да не зяпне при вида на многобройните оръжия, нанизани на него.