Всеки пират има нужда от свестни ботуши и тези тук бяха великолепни, изваяни от черна кожа и подплатени с нещо по-меко от непреден памук, неслучайно Лайла възкликна с наслада, щом ги обу. Да не забравяме и куртката — същинска мечта: с повдигната отзад яка, великолепна и черна — истински черна, кадифена и пищна — вталена в кръста и с пришит къс плащ, прихванат със стъклени червени брошки от двете страни на врата, което позволяваше да се преметне през раменете надолу към кръста. Лайла прокара възхитено пръсти по лъскавите, черни като катран копчета, „строени“ по предницата на дрехата. Никога не си беше падала по фръцкането и изисканите скъпотии и не беше копняла за друго, освен солен вятър, стабилен кораб и празна карта, но сега, в тази чужбинска шатра в далечна страна, облечена в разкошни дрехи, започваше да осъзнава колко привлекателни са подобни дреболии.
Накрая взе и избраната маска. Повечето маски, накачени по стената, представляваха прелестни, изящни творения от пера и дантела, украсени със стъкълца. Но тази беше прекрасна по различен, напълно противоположен начин. Напомняше на Лайла не толкова за натруфени парцали и изисканост, колкото за заострени ножове и кораби в открито море посред нощ. Изглеждаше опасна. Тя я поднесе към лицето си и се усмихна.
В ъгъла имаше облегнато патинирано сребърно огледало и девойката се възхити на отражението си. Изглеждаше почти като сянката-крадец от афишите ТЪРСИ СЕ у дома, но с нищо не напомняше кльощавото момиченце, което къта петаци, за да се измъкне от мизерията. Лъснатите ѝ ботуши блестяха от коленете до носовете и видимо удължаваха краката ѝ. Куртката се разширяваше в раменете и я пристягаше в кръста. А маската удължаваше скулите ѝ и черните рога се извиваха над главата колкото елегантно, толкова и зловещо. Лайла дълго и одобрително се гледа, както правеха момичетата на улицата, но сега нямаше на какво да се мръщи.
Делайла Бард изглеждаше като крал.
Не, поправи се тя и опъна рамене. Приличаше на завоевател.
— Лайла? — разнесе се гласът на търговката зад завесата. Произнесе името, сякаш смяташе, че звучи като „лейди“. — Всичко ли ви става?
Лайла натика дреболиите по новите, подплатени с коприна джобове на куртката и излезе от съблекалнята. Токовете на ботушите ѝ тракаха гордо по каменния под — впрочем, тя ги бе изпробвала и знаеше, че ако стъпва на пръсти, стъпките ѝ ще са безшумни — и Кала се усмихна с лукава искрица в очите, въпреки че изцъка с език. Отсече:
— Мас авен. Изглеждате по-скоро готова да щурмувате град, отколкото да съблазните мъж.
— На Кел ще му хареса — увери я Лайла и начинът, по който произнесе името му и му вдъхна ласкава мекота, интимност, накара търговката да се наперчи развеселено.
Камбаните отново се обадиха из града и момичето изруга под нос:
— Трябва да тръгвам. Отново благодаря!
— Ще ми се отплатите — отвърна Кала простичко.
Лайла кимна:
— Непременно.
Беше стигнала до изхода на шатрата, когато търговката допълни:
— И се грижете за него!
Девойката се усмихна мрачно и подръпна яката на куртката си.
— Непременно — повтори и изскочи на улицата.
II
Над себе си Кел различи сияйни шарки в червено и златно, и наситено индиговосиньо. В началото представляваха само широки ивици, но когато зрението му се фокусира, разпозна дворцовите драперии — такива висяха от тавана във всяка кралска спалня и рисуваха картини от плат, подобни на небе.
Кел присви очи и осъзна, че се намира в стаята на Рай.
Позна я, понеже таванът на собствената му стая беше декориран като полунощ — с почти черен плат, обшит със сребърна нишка, за разлика от тавана на кралицата, изобразяващ обед, безоблачен и син; кралят пък имаше залез с ивици жълто и оранжево. Само драпериите на Рай бяха такива. Като зората. На Кел му се виеше свят; затвори очи и си пое дълбоко дъх в опит да си събере мислите.
Лежеше на диван, тялото му потъваше в меките възглавници под него. Отвъд стените на стаята свиреше музика — оркестър, и през мелодията се вплитаха отгласи от смях и гълчава. Разбира се. Рожденият ден. В този миг някой си прочисти гърлото и Кел мъчително отвори очи и извърна глава, за да види самия Рай, седнал срещу него.
Принцът се бе отпуснал в кресло, с преметнат върху коляното глезен, отпиваше чай и изглеждаше наистина недоволен.
— Братко — каза той и вдигна чашата. Беше облечен изцяло в черно, а палтото, панталоните и ботушите му бяха украсени с дузини златни копчета. Маската — пищна, обшита с хиляди мънички, бляскави златни люспи — бе вдигната на главата му на мястото на обичайната му корона.