Кел се опита да отмести косата от очите си и бързо откри, че не може. Ръцете му бяха оковани зад гърба.
— Сигурно се шегуваш… — надигна се в седнало положение. — Рай, защо, в името на краля, си ми ги сложил?
Белезниците не бяха от обичайния вид, каквито се срещаха в Сивия Лондон, изработени от метални брънки. Не бяха и като оковите в Белия, които предизвикваха ослепяваща болка при съпротива. Не, бяха изработени от цяло парче метал и гравирани със заклинания, предназначени да потушават магията. Не бяха силни колкото кралските мечове, но бяха ефективни.
Рай остави чашата си върху орнаментираната масичка.
— Не желая да ми избягаш отново.
Кел въздъхна и отпусна глава на дивана.
— Това е безумно. Заради това ли взе, че ме и упои? Стига де, Рай.
Принцът скръсти ръце. Очевидно се сърдеше. Кел вдигна глава и се огледа: заедно с тях в стаята имаше двама кралски гвардейци, все още в официални брони и с шлемове на главата, със спуснати визьори. Кел познаваше отлично личната стража на Рай, за да ги разпознава — в брони или не — и това не беше неговата охрана.
— Къде са Джен и Париш?
Рай сви лениво рамене.
— Сигурно са прекалили със забавленията.
Кел се размърда на дивана в опит да се освободи от оковите. Бяха прекалено стегнати.
— Не смяташ ли, че раздухваш прекалено проблема?
— Къде беше, братко?
— Рай — запъна се Кел, — свали ги.
Принцът смъкна ботуш от коляното си и стъпи твърдо на пода. Изправи се в креслото и се наведе към Кел.
— Вярно ли е?
Кел сбърчи вежди.
— Кое да е вярно?
— Че имаш част от Черния Лондон?
Антари се вцепени.
— За какво говориш?
— Вярно ли е? — настоя принцът.
— Рай — поде Кел предпазливо. — Кой ти го каза?
Не би могъл да е никой от познатите му, с изключение на онези, които искаха камъкът да изчезне, и другите, които искаха да си го върнат.
Рай поклати тъжно глава.
— Какво си донесъл в града ни, Кел? Какво ни причини?
— Рай, аз…
— Предупредих те, че ще стане нещо такова. Казах ти да не продължаваш със сделките си, защото ще те хванат и дори аз няма да съм в състояние да те защитя.
Кръвта на Кел изстина.
— Кралят и кралицата знаят ли?
Принцът присви очи.
— Не. Не още.
Младият антари въздъхна с облекчение.
— Не е нужно да узнават. Ще направя необходимото. Връщам го там, Рай. Чак до падналия град.
Рай сбърчи вежди.
— Не мога да ти позволя.
— Защо не? — изуми се Кел. — Това е единственото място, където следва да се намира талисманът.
— Къде е сега?
— В безопасност — отвърна пътешественикът с надежда това да е вярно.
— Кел, не възможно е да ти помогна, ако не ми позволиш.
— Грижа се за проблема, Рай. Честна дума.
Принцът поклати глава.
— Обещанията не стигат. Вече не. Кажи ми къде е камъкът.
Кел се смръзна.
— Не съм ти споменавал, че е камък.
Помежду им се възцари мъчителна тишина. Рай не отклоняваше поглед от антари. Постепенно устните му се разтеглиха в мрачна усмивчица, която разкриви лицето му, сякаш принадлежеше на чужд човек.
— О, Кел… — въздъхна. Наведе се напред, отпусна лакти на коленете си и пленникът забеляза под яката му нещо, което го смрази до мозъка на костите. Медальон. Прозрачна огърлица с кървавочервени ръбове. Позната му беше, видял я бе съвсем неотдавна.
На шията на Астрид Дейн.
Кел скочи на крака, но гвардейците веднага се втурнаха и го блъснаха назад. Движенията им бяха твърде спокойни, хватката — твърде силна. Омагьосани. Разбира се. Нищо чудно, че си бяха спуснали визьорите. Магията си личи по очите.
— Здравей, момченце-цветенце! — Думите се разнесоха от устата на Рай с глас, който хем беше неговият, хем не беше.
— Астрид — изсъска Кел. — Всички в двореца ли си омагьосала?
От устните на Рай се изплъзна тих кикот.
— Още не, но работя по въпроса.
— Какво си сторила с брат ми?
— Просто го взех назаем… — Рай бръкна под яката на ризата си и извади медальона. Само едно нещо можеше да бъде: амулет за обладаване. Астрид рече: — Кръв на антари. Позволява на заклинанието да съществува и в двата свята.
— Ще си платиш за това — изръмжа Кел. — Ще…
— Какво ще направиш? Ще ме нараниш ли? И ще рискуваш да пострада безценния ти принц? Съмнявам се… — По устните на Рай отново се разля същата студена усмивка, която му беше тъй чужда. — Къде е камъкът, Кел?
— Какво правиш тук?
— Не е ли очевидно? — Рай махна с ръка да обхване стаята. — Откривам филиал.