Кел здраво напъна срещу оковите и металът се вряза в китките му. Белезниците, притъпяващи магията, бяха достатъчно здрави да отслабят способностите на обикновените хора и да сдържат заклинателството им, но не бяха в състояние да спрат магията на антари. Стига само да…
— Кажи ми къде си скрил камъка.
— Кажи ми защо си облякла тялото на брат ми — изстреля Кел в отговор, в опит да спечели време.
Астрид въздъхна в черупката на принца.
— Знаеш толкова малко за войната. Битките се водят отвън навътре, но войните се печелят отвътре навън… — Посочи тялото на Рай. — Кралствата и короните се превземат отвътре. И най-силната крепост може да устои на нападения отвъд стените си, но дори тя не е укрепена срещу атаки иззад тях. Ако бях марширувала към двореца ви по стъпалата, щях ли да стигна толкова далеч? Сега обаче никой не е забелязал появата ми. Нито кралят, нито кралицата, нито народът. Аз съм техният любим принц и така ще остане до мига, когато реша да сваля маската.
— Аз знам — напомни ѝ Кел. — Знам какво и коя си. Какво ще направиш, Астрид? Ще ме убиеш ли?
Лицето на Рай се озари от непривично злостно веселие.
— Не — плъзна се думата по езика му, — но положително ще ти се иска да съм го сторила. А сега… — Ръката на Рай повдигна брадичката на Кел, — къде ми е камъкът?
Кел се взря в кехлибарените очи на принца и отвъд тях, към тварта, скрита в тялото на брат му. Изпита желание да умолява Рай, да го призовава да се бори със заклинанието. Но нямаше да има полза. Докато тя беше вътре, принцът не съществуваше.
— Не знам къде е — призна Кел.
Усмивката на Рай се разшири — хищна и зловеща.
— Знаеш… — устата на принца оформи думата и той пак вдигна ръка, за да огледа дългите пръсти с кокалчета, украсени с бляскави пръстени. Започна да върти пръстените, та скъпоценните им камъни да се озоват отвътре. — Надявах се да кажеш нещо такова.
Миг по-късно пръстите на Рай се свиха в юмрук и се сблъскаха с челюстта на Кел.
Главата на младежа отскочи и той едва не се свлече, но гвардейците стегнаха хватката и го удържаха на крака. Кел вкуси кръв, а Рай само се усмихна с тази ужасна усмивка и потри кокалчета.
— Голяма забава се очертава.
III
Лайла изкачи дворцовите стълби с развяващ се зад гърба къс плащ на новата си куртка. Бляскавият полунощен килим леко се вълнуваше при всяка крачка нагоре, все едно беше истинска вода. Другите гости изкачваха стълбите по двойки или на малки групи; Лайла се стараеше възможно най-добре да имитира високомерната им арогантност — с изпънати рамене и вирната брадичка — докато вървеше сама. Може да не беше богаташка, но беше откраднала предостатъчно от такива като тях и я биваше да копира държанието и маниерите им.
На площадката горе показа поканата си на прислужник в черно и златно, той се поклони и отстъпи встрани, за да я допусне във фоайе, покрито с цветя. Повече цветя, отколкото беше виждала някога. Рози и лилии, божури, маргаритки и азалии и цял куп други видове, непознати на момичето. Имаше гроздове малки цветове като снежинки и дебели стебла с главици, твърде сходни със слънчоглед, само че бяха в небесносини разцветки. Ароматът на цветята изпълваше помещението, но той не замая Лайла. Навярно просто бе започнала да свиква с мириса.
Музиката се лееше през втори портал, скрит зад завеса, и загадката на онова, което се намираше отвъд, привлече Лайла през галерията от цветя. И точно когато се канеше да посегне и да дръпне настрани завесата, пред нея изникна втори слуга и ѝ препречи пътя. Девойката се напрегна, притеснена, че маскировката и поканата ѝ все пак не са били достатъчни и всеки момент ще я разкрият като натрапник, чието място не е тук. Стрелна пръсти към скрития под куртката нож.
Слугата обаче се усмихна и попита на тежкарски английски:
— Кого представям?
— Моля? — сепна се Лайла, без да забравя да говори дрезгаво и басово.
Пажът сбърчи вежди:
— С каква титла и име следва да ви обявя, сър?
— А, да… — облекчението я заля и тя отпусна ръка, без да извади ножа. Усмихна се и рече: — Капитан Бард, от „Морския крал“.
Пажът видимо се смути, но се извърна и повтори думите ѝ без възражения.
Името ѝ отекна и заглъхна в залата още преди Лайла да пристъпи вътре.
Влезе и зяпна.
Живописната хубост на света отвън бледнееше в сравнение с тази отвътре. Девойката се намираше в палат от сводесто стъкло и сияйни гоблени и с втъкана през всичко като светлина — магия. Въздухът припукваше от нея. Не тайната, омайваща магия на камъка, а шумна, ярка, всеобхватна. Кел бе казал на Лайла, че магията е като допълнително сетиво, което действа също като зрението, обонянието и вкуса, и сега тя го разбра. Магията беше навсякъде. Във всичко. И беше главозамайваща. Лайла не различаваше дали енергията идва от стотиците гости в залата, или от самата зала, която несъмнено я отразяваше. Усилваше я като звук в зала с ехо.