И беше странно — невъзможно — позната.
Под пласта магия — или вероятно заради нея — и самата зала грееше цветна и озарена. Лайла никога не бе стъпвала в „Сейнт Джеймс“, но едва ли дворецът у дома би могъл да се сравнява с великолепието тук. В нейния Лондон нямаше равни по хубост сгради. В сравнение с това тук, нейният свят наистина изглеждаше сив, бледен и безжизнен. Прииска ѝ се да разцелува камъка, задето я е освободил от него и я е довел тук, на това великолепно бляскаво място. Накъдето и да погледнеше, виждаше богатство. Пръстите я сърбяха, но тя устоя на копнежа да се впусне в грабене на джобове — напомни си, че нейният товар е твърде ценен, за да допусне да я заловят.
През преградения със завеса портал се излизаше на площадка със стъпала, спускащи се надолу и навътре към лъснат под на зала, а той самият чезнеше под ботуши и бухнали поли.
В подножието на стълбите стояха кралят и кралицата, и приветстваха всеки гост. Целите облечени в златно, изглеждаха непоносимо елегантни. Лайла никога не се бе доближавала чак толкова до истински монарси — ако не броим Кел — и си знаеше, че трябва да се изплъзне оттам възможно по-бързо, но не успя да устои на копнежа да се фръцне с маскировката си. Освен това щеше да е грубо от нейна страна да не приветства домакините. Дръзко и необмислено, изръмжа глас в главата ѝ, ала тя само се усмихна и се спусна по стълбите.
— Добре дошъл, капитане! — приветства я кралят; ръкостискането му се оказа уверено и здраво.
— Ваше Величество — тя се пребори гласът ѝ да не си смени регистъра. Наклони маска към краля, като внимаваше да не го ръгне с рогата ѝ.
— Добре дошъл — повтори и кралицата, а Лайла целуна протегнатата ѝ ръка. Тъкмо щеше да продължи нататък, когато владетелката добави. — Не сме се срещали преди.
— Приятел съм на Кел — обясни Лайла възможно по-безгрижно, все още загледана в пода.
— О! — кимна кралицата. — Тогава добре дошъл.
— Всъщност — продължи Лайла, — Ваше Величество, търся именно него. Дали знаете къде може да се намира?
Кралицата я погледна безизразно и отвърна:
— Не е тук.
Девойката се намръщи и Нейно Величество добави:
— Но не се притеснявам за него…
Говореше странно равномерно, сякаш рецитираше чужда реплика. Лошото чувство в гърдите на Лайла се усили.
— Сигурно ще се появи по някое време — подхвърли момичето и пусна ръката на кралицата.
— Всичко ще бъде наред — отбеляза кралят със сходно неискрен тон.
— Ще бъде — съгласи се кралицата.
Лайла се намръщи. Нещо не беше наред. Тя вдигна поглед и рискува непокорството да надзърне в очите на кралицата. Видя в тях бледа искрица. Зърна същата в очите на гвардееца, след като преряза гърлото на Флечър. Беше някаква магия. Никой друг ли не забелязваше? Или никой друг не бе проявил дързостта да погледне монарсите в очите?
Следващият гост се окашля зад гърба на Лайла и тя откъсна очи от кралицата.
— Извинете за задържането — избъбри тя припряно, плъзна се покрай царствените домакини и влезе в балната зала. Заобиколи тълпата танцьори и пиячи в търсене на следа от принца, но ако се съдеше по витаещото нетърпение и как погледите постоянно се стрелкаха към вратите и стълбите, той още не се бе появил.
Тя се измъкна навън през двукрила врата в ъгъла на балната зала и се озова в коридор. Беше празен, като изключим гвардеец и млада дама, които страстно се прегръщаха и бяха твърде заети да забележат как Лайла се промъква покрай тях и изчезва през следващата врата. И по-нататък. От обиколките из улиците на Лондон бе научила доста за лабиринтоподобните сгради и че богатството се трупа в средата и намалява към ъглите. Тя напредваше от коридор в коридор и криволичеше около туптящото сърце на двореца, без да се отклонява много-много. Където и да отидеше, попадаше на гости, гвардейци и слуги, но не откриваше никаква следа от Кел, от принца или изход от лабиринта. Най-накрая се озова на спираловидно стълбище — елегантно, но тясно и очевидно не беше предназначено за обществена употреба. Лайла хвърли последен поглед към посока на бала и се заизкачва по стъпалата.
Многозначителната тишина на горния етаж подсказа на девойката колко близо е до целта си, още повече че камъкът в джоба ѝ започна да вибрира. Сякаш усещаше близостта на Кел и желаеше да е до него. Лайла отново се постара да не се обиди.