— Кел! — извика Лайла.
Той се обърна и за първи път видя стаята — цареше пълен хаос. Вторият гвардеец лежеше неподвижен на пода, със забит през визьора на шлема му кинжал: девойката бе клекнала до Рай с вдигната маска и сплетени длани, притиснати към гърдите на принца. Беше покрита с кръв, но не нейна. Ризата на принца бе прогизнала.
— Рай — изхлипа Кел и изпъшка мъчително, коленичейки до брат си. Извади кинжала си и се поряза, дълбоко. — Дръж се, Рай! — притисна ранена длан към гърдите на принца — те започнаха да се надигат и спадат с насечен ритъм — и каза. — Ас хасари.
Излекувай се.
Рай изкашля храчка кръв.
В двора под тях кипеше суетня, гласове се лееха през строшената тераса. Из коридорите отекваха стъпки, юмруци заблъскаха по вратите на залата, която, както Кел видя, беше изрисувана с магически заклинания. За заключване.
— Трябва да се махаме — предупреди Лайла.
— Ас хасари — повтори отново Кел и натисна здраво раната. Кръвта беше прекалено много. Ужасно много.
— Съжалявам — изхъхри Рай.
— Млъквай, Рай — изръмжа младият антари.
— Кел! — настоя Лайла.
— Няма да го оставя — отвърна младежът сухо.
— Ами вземи го с нас…
Кел се поколеба.
— Нали каза, че магията има нужда от време, за да проработи. Не можем да чакаме. Вземи го с нас, щом не искаш да го оставиш, но трябва да се махаме.
Антари преглътна.
— Съжалявам — каза, докато мъчително се надигаше, вдигайки и Рай на крака. Принцът изпъшка от болка. — Съжалявам!
Нямаше начин да минат през вратата. Нито да прекарат ранения принц през цял дворец, пълен с хора, дошли да празнуват рождения му ден. А някъде сред тях беше и Астрид Дейн. Между стаите на Рай и Кел обаче имаше вътрешен проход. Бяха го използвали още като малки и сега младежът по-скоро пренесе, отколкото преведе брат си към скритата врата, а после — през нея. Поведе принца и Лайла по тесен коридор със стени, покрити с най-различни стари бележки… залози, предизвикателства и лични сметки, които си бяха водили, всевъзможни отдавна забравени задачи; диря, оставена от цялото им странно и уединено юношество.
Сега добавиха и следа от кръв.
— Не смей да си отиваш! — заповяда Кел. — Дръж се, Рай. Слушай гласа ми.
— Такъв хубав глас — прошепна принцът тихо и главата му клюмна напред.
— Рай!
С влизането в покоите на Кел, той чу как бронирани гвардейци нахлуват в стаята на принца. Затвори вратата към коридора и притисна окървавената си длан към дървенията с думите:
— Ас старо. Запечатай.
Щом думата излетя от устата му, от пръстите му блъвна стомана, оплете отвсякъде вратата и я запечата.
— Не можем да бягаме от спалня в спалня — сопна му се Лайла. — Трябва да се махнем от двореца.
Кел също беше наясно с този факт. Налагаше се да избягат. Отведе ги към личния си кабинет в отсрещния край на покоите си — онзи с кръвните знаци по вътрешната страна на вратата. Преходи към половин дузина места в града. Онзи към „Рубинени поля“ вече беше безполезен, но другите продължаваха да работят. Младият антари огледа възможностите и намери една — само едничка — за която беше сигурен, че е безопасна.
— Ще стане ли? — попита Лайла.
Кел не беше сигурен. Вътре в световете вратите бяха по-трудни за отваряне, но по-лесни за употреба — създаваха ги само антари, но всички хора можеха — хипотетично — да минават през тях. Всъщност самият той веднъж преведе Рай през такъв портал — когато го намери на кораба — но тогава бяха само двамата, а сега ставаха трима.
— Не се пускай! — нареди Кел. Намаза знака с прясна кръв и притисна Рай и Лайла с все сила — толкова силно, колкото посмя — с надеждата, че вратата — и магията — ще се окажат достатъчно мощни, за да ги отведат в светилището.
XII
Светилището и саможертвата
I
Лондонското светилище се намираше на речен завой, недалеч от края на града — каменна постройка с простата елегантност на храм и съответното благоговейно излъчване. Мъже и жени идваха на това място както да изучават магия, така и да ѝ се кланят. Учени и майстори прекарваха живота си в стремеж да проумеят — и да се свържат със — същността на силата, произхода ѝ, нейния източник. Да разберат стихийната сила на магията. Движещата същност на всичко и на нищо.
Като малък Кел прекарваше в светилището толкова време, колкото и в двореца, обучаваше се при майстор Тийрън — а и той го изучаваше — но, макар да наминаваше от време на време, не бе нощувал там от години (не и откакто Рай започна да изпада в нервни пристъпи при всяко отсъствие на Кел, твърдейки, че той не е само собственост, но и член на семейството). Въпреки това Тийрън държеше на своето: стаята на антари винаги ще се пази и Кел бе поддържал нарисувана на стената си врата, белязана от прост кръг от кръв и начертано в него X.