Символът на убежището.
Сега те с Лайла — и кървящия Рай помежду им — се препънаха през вратата и от величието на двореца и настъпилия там хаос попаднаха в проста каменна стая.
Свещ озаряваше гладко одяланите стени на помещението — тясно, с висок свод и оскъдно обзаведено. Светилището се мръщеше на разточителността и личните покои бяха снабдени само с най-нужното. Кел може и да беше авен — благословен — но Тийрън настояваше да се отнася към него както с всеки друг ученик (факт, за който Кел му беше благодарен). Ето защо неговата стая не беше по-различна от всички други: дървено бюро по протежение на едната стена и нисък нар — на другата, с малко шкафче до него. На масата гореше — както винаги бе горяла — вечна свещ. Стаята, без прозорци, имаше само един вход, но въздухът в нея бе наситен с прохладата на подземията и криптите.
На пода бе гравиран кръг с начертани покрай него символи. Усилваща сфера, предназначена за медитация. Кръвта на Рай очерта пътека през нея, докато Кел и Лайла го влачеха към леглото и го положиха на него възможно най-нежно.
— Дръж се — продължаваше да повтаря Кел, но тихите „добре“, „става“ и „както речеш“ на Рай бяха отстъпили на мълчание и плитко дишане.
Колко ас хасари бе изрекъл младият антари! Думите отново се превърнаха в тих напев на устните му, в главата и в сърцебиенето му, но Рай не оздравяваше. Колко време бе нужно магията да проработи? Трябваше да подейства! Страхът зачегърта с нокти в гърлото на Кел. Така и не провери оръжието на Астрид. Не обърна внимание на метала и гравираните по него шарки. Дали не бе блокирала по някакъв начин лечебната магия? Защо не се получаваше нищо?
— Дръж се! — мърмореше той.
Рай бе застинал неподвижно. Очите му бяха затворени, а напрежението се бе оттекло от лицето му.
— Кел — обади се Лайла тихо. — Мисля, че е твърде късно.
— Не — възрази антари и стисна ръба на леглото. — Не е. Магията просто се нуждае от време. Не разбираш как действа.
— Кел…
— Просто е нужно време! — Кел притисна и двете си длани към гърдите на брат си и сподави ридание. Никакво повдигане, никакво спускане. Не усещаше и сърцебиене под ребрата. — Не мога… — той изпъшка, все едно сам бе останал без въздух, — не мога… — гласът му потрепери, а той вкопчи пръсти в окървавената риза на брат си. — Не мога да се предам!
— Всичко свърши — възкликна Лайла. — Няма какво повече да направиш.
Не беше вярно. Все още имаше изход. Цялата топлина се оттече от тялото на Кел. А с нея си отидоха колебанието, объркването и страхът. Знаеше как трябва да действа. Какво е нужно да направи.
— Дай ми камъка — каза той.
— Не.
— Лайла, дай ми проклетия камък, преди да стане твърде късно.
— Вече е твърде късно. Той е…
— Не е мъртъв — отряза Кел. Протегна окървавена, трепереща ръка. — Дай ми го.
Лайла бръкна в джоба си, но се поколеба.
— Има причина да го държа в мен, Кел — напомни тя.
— Дявол го взел, Лайла. Моля те.
Тя въздъхна тихичко и извади камъка. Кел го издърпа от пръстите ѝ, без да обърне внимание на пулсацията на енергия, протекла в ръката му. Обърна се към трупа на Рай.
— От това няма да излезе нищо хубаво, ти ми го каза… — промърмори момичето, когато младият антари постави камъка върху спрялото да бие сърце на Рай и притисна длан върху него. — Знам колко си разстроен, но защо си мислиш, че това…
Не биваше да я слуша. Гласът ѝ се разтвори с всичко останало, докато Кел се фокусираше върху магията, препускаща във вените му.
Спаси го, заповяда той на камъка.
Мощта зазвънтя в кръвта му и изпод пръстите му блъвна дим. Плъзна се по ръката му и покрай ребрата на Рай, после се превърна в черно въже, което се усука около трупа. Свързваше ги. Обвързваше ги. Ала Рай продължаваше да лежи неподвижно.
Моят живот е негов живот — помисли си Кел. Неговият живот е мой. Вържи го за моя и върни брат ми.
Усещаше магията — гладна и нетърпелива — да пърха в него, да се опитва да нахлуе в тялото му, в неговата собствена мощ, в жизнената му сила. И този път ѝ отвори път.
Черното въже веднага се затегна и сърцето на Кел подскочи в гърдите му. Прескочи един удар и сърцето на Рай поде ритъма му, отново затупка под ръката на младия антари. За миг той изпитваше само облекчение и радост.