Сетне го облада болка.
Все едно го разкъсваха на части, нерв по нерв. Кел пищеше, превит по лице над принца, но не го пусна. Гърбът на Рай се огъна на дъга под дланта му, тъмните намотки на магията се затягаха върху двама им. Болката само се влоши, вряза се като огнен бич по кожата на Кел, по сърцето му, по живота му.
— Кел! — гласът на Лайла разсея мъглата и той я видя да се втурва крачка, сетне втора, да се пресяга да го спре, да го издърпа и освободи от заклинанието. Спри, помисли си той. Не го изрече на глас, не вдигна пръст, но магията беше в ума му и чу волята му. Бликна през него, димът се втурна и блъсна Лайла назад. Тя се удари силно в каменната стена и рухна на пода.
В душата на Кел се размърда далечен, приглушен глас. Шепнеше: Грешно е… Това е… После нова вълна болка го преви отново. Силата пулсираше във вените му и главата му тупна върху ребрата на брат му, а болката го разкъсваше с все кожа и мускули, кости и душа.
Рай изпъшка. Кел също. Сърцето му отново пропусна удар в гърдите.
И спря.
II
Стаята застина в мъртвешки покой.
Дланта на Кел се изхлузи от гърдите на Рай и тялото му с болезнено издумкване се търколи от леглото върху каменния под. Ушите на Лайла още звънтяха от силния удар на главата ѝ в стената, но тя се надигна на ръце и колене и постепенно се изправи и на крака.
Кел не мърдаше. Не дишаше.
И изведнъж след миг, сякаш продължил часове, той си пое дълбок, треперлив дъх. Рай го последва.
Лайла изруга от облекчение и коленичи до младия антари. Ризата му беше разтворена, а коремът и гърдите му — целите в кръв, под която се виждаше черен символ, съставен от концентрични кръгове. Беше врязан в кожата, точно над сърцето. Лайла погледна към леглото. Същият се виждаше и по окървавените гърди на Рай.
— Какво си направил? — прошепна Лайла. Не знаеше много за магията, но беше почти сигурна, че връщането на някого от света на мъртвите определено се вписва в графата „грях“. Ако всяка магия си имаше цена, какво ли бе струвало това на Кел?
Сякаш в отговор клепачите му трепнаха. Лайла с облекчение видя, че едното му око е все така синьо. По едно време, докато заклинанието се тъчеше, и двете бяха станали абсолютно черни.
— Добре завърнал се — поздрави го момичето.
Кел простена и тя му помогна да се надигне да седне на студения под. Вниманието му се насочи към леглото, където гърдите на Рай се надигаха и спускаха бавно, но равномерно. Прехвърли поглед от символа на гърдите на принца към огледалния на своите; докосна го с лека гримаса.
— Какво си направил? — попита Лайла.
— Обвързах живота на Рай с моя — каза той дрезгаво. — Докато аз живея, ще живее и той.
— Струва ми се опасно заклинание.
— Не е заклинание — поправи я Кел тихо. Девойката се поколеба дали му липсва сила да говори по-високо, или се бои да не пробуди брат си. — Нарича се „душевен печат“. Заклинанията могат да бъдат развалени. Душевният печат — не. Той е постоянна магия. Но това… — добави той, опипвайки белега, — това е…
— Забранено? — пробва се Лайла.
— Невъзможно — уточни Кел. — Този вид магия не съществува.
Изглеждаше замаян и машинално се изправи на крака, а Лайла се притесни, като видя, че още стиска камъка. Черните вени стигаха чак до лакътя му.
— Трябва вече да го пуснеш.
Кел сведе поглед, сякаш забравил, че държи амулета. Успя да разтвори пръсти, ала той не изпадна от шепата му. Нишки чернота се изплъзваха от камъка и криволичеха по пръстите му и нагоре по китката. В течение на няколко дълги секунди той се взираше в камъка. Накрая констатира:
— Изглежда, че не мога.
— Това не е ли много зле? — притесни се Лайла.
— Да — потвърди той и спокойствието му я притесни повече от всичко друго. — Но нямах избор… трябваше да… — млъкна и се обърна към Рай.
— Кел, добре ли си? — при тези обстоятелства въпросът прозвуча абсурдно и Кел я изгледа изпод вежди, но Лайла продължи. — Когато правеше заклинанието, не беше на себе си.
— Е, сега съм.
— Сигурен ли си за това? — попита тя и посочи ръката му. — Понеже това е ново…
Младият антари се намръщи.
— Този камък е лоша магия, ти го каза. Храни се с енергия. С хора. А сега се е прикачил към теб. Не ми казвай, че това не те притеснява.
— Лайла — поде Кел мрачно, — не можех да го оставя да умре.
— Но онова, което направи наместо…
— Направих, каквото трябваше — запъна се той. — Няма значение, предполагам. Вече изгубих битката.
Крадлата се озъби: