Нощта вече беше паднала, но дори на слабата светлина на газените лампи пелените на бебето разказваха историята, която без съмнение се описваше и в неотвореното писмо. Шалът, в който бе обвито мъничето, бе от мека вълна с цвят на мед с избродирано с пурпурна и златиста коприна сияещо слънце.
— Скъпо нещо — отбеляза една от сестрите, повдигайки шала пред очите си да го огледа по-добре. После го сгъна и го остави в края на масата. — Донеси книгата — обърна се към момиченце на около дванайсет години, което стоеше наблизо.
То отиде до шкафа, извади голям регистър с кожена подвързия и го постави до шала, после се върна при шкафа да вземе перо и мастило.
— И сложи желязото в огъня — нареди сестрата.
Тя отвори плика и докато измъкваше писмото, от гънките му изпаднаха три златни монети. Жената приближи до лампата да ги огледа хубаво, преди да ги върне обратно в плика.
Извърна се и изгледа момичето.
— Казах ти да сложиш желязото в огъня.
Момичето стрелна с поглед настаненото върху щайгата детенце, преди да свали маша от куката на стената. Докато сестрата четеше наум, момичето разрови огъня с машата и я остави в самия край на въглените.
— Точно както предполагах — наруши мълчанието сестрата и зачете на глас: — „Бог да ми е на помощ, изоставена съм от моя покровител, който твърди, че бебето не е от него, казваше се в писмото. Раждането ме повреди по начин, непристоен за обяснение. Дори не се осмелявам да се покажа пред онези, които навремето мечтаеха единствено за възможността да го изместят от сърцето ми. В продължение на три години успявах да държа дъщеря си скрита от погледите на хората, оставяйки я на грижите на слугите ми, за да поддържам образа на безгрижна младост, толкова важен за всяка жена от моя занаят. Възнамерявах да сторя същото и с бебето, което родих преди три месеца, но вече нямам представа къде ще живея, нито дали ще живея още дълго, разполагайки с малко средства и лишена от привлекателност за всички други, освен за най-долнопробните мъже.
Изпаднала съм в дълбока скръб заради решението, което трябва да взема и се моля да разберете, че ви поверявам децата си единствено защото не мога да се грижа сама за тях. Нарекла съм по-голямата Мадалена, в чест на светицата, на която се моля за опрощение и за съхранение на душата ми. Мадалена вече е кръстена. Бебето по някакъв начин носи светлина в сърцето ми и почти от мига на раждането му очите му са с цвета на чисто небе. Тълкувам това като поличба за щастието, което очаква по-малката ми дъщеря в живота и ви умолявам по тази причина да я кръстите на Девата и да я наречете Киарета.“
Сестрата взе перото и вписа датата в лявата колонка на регистъра.
— Мадалена — каза на глас тя, докато пишеше. — И Мария Киарета.
После продължи да чете:
„Прилагам всички пари, които мога да отделя, за да ви помогна да намерите дойка за бебето, която да се грижи и за Мадалена, та двете да останат заедно. Доверявам се на Божията милост, Бог прави всичко възможно и чува молитвите на падналите и макар да не заслужавам и дори да не се осмелявам да се надявам, че отново ще видя децата си, оставям отличителен знак — разделен на три предмет, — така че ако Бог милостиво реши да се върна за тях, да мога да ги позная, а също и те да могат да се разпознаят, ако обстоятелствата ги разделят.“
— Донеси ми знаците — обърна се сестрата към момичето.
— Трябва да ги опиша в регистъра. — Взе двете парчета слонова кост и напрегна очи да различи детайлите на светлината на газената лампа. — Гребен от слонова кост — произнесе се, — счупен на три. Всяко момиче получава по един край с гравирано цвете. Майката е оставила за себе си средното парче, краищата на което ще съвпаднат с парчетата на дъщерите и така тя ще докаже коя е, ако някога се върне за тях.
— Дали ще го направи? — попита момичето.
— Не — отвърна сестрата, — но някои от тях изпитват необходимостта да се надяват, че един ден ще го сторят. — Тя върна писмото в плика, описа шала и парчетата от гребен в книгата и подаде перото на момичето, за да го почисти. — Ако не желаещ да помагаш, отиди да намериш кутия, в която да сложим тези неща. И докато се занимаващ с това, можеш да отскочиш до трапезарията и да й донесеш хляб и малко сирене. — Сестрата погледна през рамо към Мадалена. — Гладна ли си?
Ефектът от малката доза лауданум вече беше започнал да отшумява. Мадалена беше успяла да се надигне и да седне върху щайгата и сега разтъркваше очи, твърде замаяна, за да отговори.
Веднага щом момичето изхвърча от стаята, сестрата стана и измъкна желязната пръчка от огъня. Когато издуха пепелта от края на ръжена, той проблесна в червено. Сестрата рязко хвана крака на Мадалена и малкото момиченце падна по гръб върху щайгата. Жената присви силно устни, приближи края на нагорещената маша към петата на Мадалена и го задължа там за момент.