„Предполагам и аз трябва да се помоля — помисли си, — но днес вече го правих.“
Никога през живота си не беше ставала свидетелка на толкова много молитви. Освен може би в случаите, когато някое момче от селото паднеше на главата си и не се свестеше в продължение на две седмици или когато някоя жена умреше по време на раждане, или когато приемният й баща бе попаднал насред внезапно наводнение и не се беше прибрал толкова дълго, че всички вече бяха започнали да го смятат за удавник. В подобни случаи жените от селото се кръстеха толкова често, че тя се притесняваше да не изтъркат върховете на пръстите си.
Защо хората на това място винаги се молеха, зачуди се. Дали не смятаха, че ще се случи нещо ужасно? Обърна се да попита Мадалена, но забеляза, че сестра й е заспала.
Следобедните сенки падаха на тъмни триъгълници в ъглите на спалното помещение, когато момичетата отново обуха обувките си, сложиха обратно качулките на главите си и се запътиха към стаите за два часа работа или уроци. Киарета бе отведена в класна стая, а Мадалена — в стаята, където няколко дузини жени и момичета седяха на ниски столчета и плетяха дантели.
Мадалена цял час упражнява възлите и извивките, които Дзенобия, майсторката на дантели, й беше показала. Мръсните конци бяха нашарени тук-там с кръвта от убожданията с иглата, а очите на момичето вече смъдяха от слабото осветление.
Винаги ли щеше да е така? Как можеха да стоят вътре по цял ден? Никога ли не виждаха небето?
Накрая първият ден на Мадалена и Киарета привърши. Сестрите се поздравиха само с поглед, щом спряха пред леглата си, твърде уплашени и изтощени, за да си предложат дори докосване с ръка за успокоение. Сложиха горните си дрехи върху дървеното казоне в краката на Мадалениното легло и застанаха до постелките си сред бледите момичета с тесни рамене, привели глави и предаващи душите си в ръцете на Бог, преди да заспят.
ВТОРА ГЛАВА
Плетенето на дантели изглеждаше като алхимия в очите на Мадалена, когато плетивото бе в ръцете на Дзенобия и другите жени. Те превръщаха обикновения конец в сцени, където ангели или митични зверове стояха между древногръцки колони и вази, свързани с изпипани до съвършенство свитъци, ветрила и арабески. И после, без нещо повече от бегъл поглед, плетачките разкачаха някоя завършена работа, поставяха я в кошница и започваха нова.
През първите няколко месеца от престоя на Мадалена в „Пиета“, нейните сивкави и окървавени произведения биваха хвърляни в огъня, където изчезваха само с едно леко проблясвате, но накрая тя изработи първата си дантела, която беше точно толкова бяла, колкото и в началото. Обикновеният бордюр, предназначен за фустата на някое момиче, бе запратен в кошницата заедно с други завършени дантели в края на деня.
— Какво ще стане с него? — попита тя Дзенобия.
— Какво искаш да кажеш? Утре започваш нещо ново. Сега, след като спечели малко пари, ще ти отворят сметка в банката. — Жената сви рамене, сякаш нещо толкова очевидно и незначително не заслужаваше по-подробен отговор.
— Само се чудех кой ще вземе дантелата ми.
— Беше съвсем малка. Може би ще я купи някой турист.
Докато се мъчеше да разбере казаното, Мадалена усети как мозъкът й забавя оборотите си, подобно на сметана в бутало, която трябваше да се превърне в масло.
— Не знам какво е банка — изрече тя, — нито турист.
— Посетител. Някой, който идва в града ни да чуе нашия коро.
Същата вечер, докато лежеше на леглото си, Мадалена се сети, че бе твърде объркана, за да попита Дзенобия за другото нещо, което беше споменала.
„Защо ми плащат — чудеше се. — И щом ни плащат, къде са парите?“
Знаеше, че някои от другите момичета слизаха в стаята за дантели преди биенето на звънеца, за да си поприказват, когато нямаше кой да им прави забележки да мълчат. Заспа с намерението самата тя да отиде по-рано на следващия ден, за да получи отговор на въпроса си.
— Трябва да имаш работа, нали така? — каза една от плетачките на дантели Франческа. — По-добре тук, отколкото да сменяш превръзки в болницата или да миеш чинии. — Другите фили измърмориха съгласието си.
— И ако се налага да седим тук с часове, по-добре да спечелим колкото се може повече пари, така че колкото по-модерна е една дантела, толкова по-добре — добави друго момиче, Алегреца.
— Но какво значение има, когато няма какво да се купува?
— Разбира се, че има — отвърна Франческа. — Може би не сега, освен дребни неща като молитвена броеница с красиви зърна или по-хубави обувки, да речем. Или пък дори молитвеник с картинки и красива подвързия. Виждала си Дзенобия, нали?