— Какво ще стане, ако вземем и Рокси?
И така към живота във фермата бяха добавени две подскачащи кучета.
Лили обичаше Аш — играеше с нея, хранеше я, оставяше я да спи в леглото ѝ. Рокси, на свой ред, обожаваше Джак. Той беше нейната вселена. Нищо друго нямаше значение. Независимо дали четеше в кабинета си, или пътуваше с ландкрузъра, тя не се отделяше от него. Следваше го навсякъде, често тичаше с километри, докато го намери някъде из фермата. Беше умна и обичаше да я обучават. Джак я научи да се преструва на умряла, да дава лапа, дори да му носи чехлите.
Кучетата обаче, трябва да се каже, бяха нещо като шок за сокола Хор.
Старата птица ги търпеше както по-голяма сестра тийнейджърка търпи малкото си братче. Хор често кацаше на облегалката на стола на Джак и съсредоточено пренебрегваше Рокси, която подскачаше и настояваше да си играят.
Когато Хор се ядосаше на пуделката особено много, се спускаше, грабваше любимата ѝ розова тенис топка и я слагаше върху шкафа, така че тя да не може да я достигне — и Рокси заставаше отпред и лаеше сърдито.
В такива моменти, седнал зад бюрото си, Джак се усмихваше едва забележимо, без животните да го виждат.
Докато растяха, Лили и Алби бяха приятели, но Джак долавяше, че в някои отношения сега са се отдалечили един от друг.
Първо, университетското им образование беше много различно. Алби беше в Калифорнийския технологичен институт край Лос Анджелис — най-известната школа по астрофизика на света. Там бяха родени проектите за марсохода и телескопа „Хъбъл“, сред възпитаниците му имаше поне четирима физици, лауреати на Нобелова награда — идеалното място за Алби.
Заедно с това, за ужас на състудентите му, които до един бяха математически гении и не проявяваха почти никакъв интерес към досадни неща от рода на историята, той защити и втора степен по древна история и митология. По това време за колегите му митологията беше нещо като компютърната игра „Светът на войната“ или „Властелинът на пръстените“.
— Просто обичам историята — казваше им той тайнствено. — Никога не знаеш кога древната история ще се окаже от полза в днешния живот.
Лили, от друга страна, макар и даровита и умна, не завърши средното си образование ускорено.
Джак смяташе, че това не е съвсем лошо.
Беше се научила как действат другите деца и обикновените хора — колко добри могат да бъдат, но и колко дребнави. Дразнеше се, когато другите момичета се държаха като кучки, и често се оплакваше на Джак: „За такива като тях ли спасихме света?“.
Джак само се усмихваше тъжно.
— Повечето хора са добри, хлапе. В крайна сметка — и това се отнася за всяко човешко същество на земята — човек трябва да е верен единствено на себе си. Всички ние трябва да можем да се погледнем в огледалото и да харесаме каквото виждаме.
След като завърши средно образование, Лили също продължи в американски университет, Станфорд, където учи древна история и древни езици. Не бе казала на никого, че е потомка на древна линия египетски оракули и че е надарена с уникалната способност да чете един невероятно древен език, Словото на Тот, което определено ѝ беше от полза в следването.
Станфорд, на юг от Сан Франциско, беше недалеч от Алби в Лос Анджелис и Джак се радваше, че двамата поддържат връзка.
Ала Станфорд не е същото като Калифорнийския технологичен.
Той е от Бръшляновата лига, до самата Силициева долина, университет, пълен с талантливи студенти. И със сериозна популация богати и привилегировани деца.
Лили се бе сприятелила с колеги, чиито родители бяха трилионери, свръхбогати типове, издънки на някои от най-богатите фамилии на света.
Беше се сближила особено с едно хубаво момче на двайсет и няколко, Дион, от фамилията Десакс. Няколко пъти излизаха заедно и Лили бе запленена от него.
Беше казала на Джак по време на телефонен разговор, че става за приятел.
„Боже“, помисли си Джак. Беше достатъчно плашещо, че малкото му момиченце вече излиза с момчета. Обаче приятел…
Дион, както се оказа, беше издънка на много стара и богата френска фамилия. Джак се запозна с него, когато веднъж се отби в Станфорд. Беше симпатичен, спретнат, с квадратна челюст, вълниста черна коса и непринудената увереност на човек, който в детството си не е бил лишаван от нищо.
Лили го бе представила притеснено:
— Дион, това е баща ми, Джак Уест.
— Радвам се да се запознаем, Джак — каза Дион фамилиарно, когато си стиснаха ръцете. — Чувал съм страшно много за теб.
„Джак?“ — помисли си Джак.