— И…? — подкани го Джак.
— Включихме го преди месец — продължи Ейбрахамсън. — И видяхме това.
Посочи главния екран. На него се виждаше странно изображение:
Джак реши, че е красиво, по някакъв особен начин. Приличаше на галактика с четири големи извити ръкава и четири малки, също извити.
— Какво е това? Някаква галактика?
— Определено е галактика — отговори Ейбрахамсън. — Свободно движеща се галактика, която лети през пространството с невероятна скорост, с начална точка центъра на вселената.
— Каква е скоростта?
— Около 12 милиарда километра в час.
— Невъзможно. Това е десет пъти скоростта на светлината.
— Така е, но това отчитат приборите ни — каза Ейбрахамсън. — Сякаш се носи на гребена на някаква гравитационна вълна, подобна на кръгла вълничка в езеро, която се разпространява с тази невероятна скорост от средата на известната вселена навън. Тази галактика притежава и нещо, което се нарича „отрицателна плътност“ и ѝ позволява да се движи по-бързо от светлината, без да се разшири рязко, подобно на взрив. Попитах нашите гении физици и те казаха, че е възможно. Изглежда, щом гравитацията може да попречи на светлината да напусне черна дупка, би могло да настъпи и обратен процес, при който да задвижи нещо с по-голяма скорост от светлинната.
Джак усети, че настръхва.
— Колко е голяма?
— Приблизително четиристотин пъти колкото Млечния път.
— И се движи в посока?
— Движи се точно към нас, Джак — отговори Ейбрахамсън.
Джак веднага си представи възможните последици.
Галактика с тези размери, която лети с такава невероятна скорост, би унищожила всичко по пътя си. Би минала през Млечния път като камион през мравуняк.
Млечният път щеше да се пръсне в космоса. Слънцето и всички планети в слънчевата система или щяха да се изпарят, или да се разлетят във всички посоки.
И хората нямаше да разберат какво им се случва.
Всъщност всички щяха да умрат много преди движещата се с невероятна скорост галактика да достигне Земята. Тя беше толкова голяма, гравитационните ѝ ефекти бяха толкова силни, че планетата щеше да се пръсне на парчета още докато чудовището е на много светлинни години от нея. Смъртта на хората щеше да е моментална: в една секунда всички ще са живи — а в следващата няма да ги има.
— Колко време ни остава? — попита Джак.
Рижата брада се намеси:
— Според сегашната ѝ скорост разрушителното ѝ гравитационно поле ще стигне до нас след около два месеца. На земята ѝ остават шейсет дни живот.
— Джак — каза Ейбрахамсън, — имаме късмет, че включихме SKA в този момент. Иначе изобщо нямаше да разберем какво се случва.
Джак се вгледа в галактиката на екрана.
— И какво мислите, че мога да направя аз?
Отговори Ейбрахамсън:
— Не знам. Знам обаче, че си виждал смахнати неща при акциите си. Надявах се нещо подобно да се споменава някъде в историческите книги или древните текстове.
Джак отново погледна екрана.
— Прилича на тетрагамадион…
— Тетра… какво? — попита Рижата брада.
— Тетрагамадион. Символът, който днес наричаме „свастика“, макар че този тук е обърнат в обратна посока.
Грабна лист и химикалка и направи набързо скица.
— Обикновено я рисуват така… с четири извити или заоблени външни рамене и четири вътрешни, с точки помежду им.
— Свастика? — каза Ейбрахамсън смръщен.
Джак отвърна:
— Много преди Хитлер и нацистите да присвоят свастиката и да я направят символ на злото, тя всъщност е била много позитивен религиозен символ, за който се е смятало, че носи късмет и държи злото настрана. В Индия например той е свещен както за будистите, така и за хиндуистите. Има и по-стари примери. В Украйна са открити изображения на свастики по-стари от 10 000 година преди Христа. Странно, никой не е открил защо този символ е бил така популярен сред онези древни култове. Може би е заради тази галактика.
Рижата брада поклати глава.
— Как е възможно древните цивилизации да са знаели за нещо, което е в другия край на вселената? Нещо, което ние виждаме едва сега?
— Случвало се е и друг път — отвърна Джак. — Примитивното племе на догоните в Западна Африка е знаело, че звездата Сириус има две придружаващи звезди, много преди да го потвърдим с модерните телескопи.