Джак стисна зъби и напрегна сили, сграбчи ръката с ножа и задържа острието на сантиметри от гърлото си. То приближаваше адамовата му ябълка и някъде в далечно кътче на съзнанието си Джак си спомни, че ако умреш насън, се събуждаш. Дали щеше да се случи сега?
„Ами ако не е сън, Джак…?“
Маскираният натисна по-силно и иззад черната бича маска Джак чу сумтене.
„Това е просто човек! – пищеше умът му. – Просто човек! А всеки човек може да бъде победен“.
Напрегна се, измести центъра на тежестта си, извъртя се и блъсна минотавъра с главата напред в каменната стена.
Ударът беше жесток. Отекна тъпо хрущене – вратът на нападателя се счупи и той се свлече безжизнен на прашния под.
Джак задиша тежко, бореше се за въздух. Какво събуждане само…
След като се овладя, за първи път огледа килията си.
Вратата все още беше отворена и през нея влизаше светлина. Помещението изглеждаше невероятно старо, стените бяха от пясъчник. Тежката ръждива врата висеше на старинни железни панти. А какво имаше от другата страна на тази врата? Бог знае.
На стената на килията му, дълбоко в камъка, бяха издълбани две изображения:
Вторият символ приличаше на въртящ се октопод с четири пипала. Вариант на древен символ, срещащ се в индуската, будистката и неолитната култура. Наричаха го тетрагамадион.
Докато го гледаше, Джак имаше отчетливото усещане, че е виждал символа съвсем неотдавна, но не можеше да си спомни къде.
Премигна и напрегна паметта си. Ала нямаше полза. Умът му все още беше твърде изтощен.
Опита да си спомни къде беше ходил за последно, преди да загуби съзнание и да се събуди тук.
„Пайн Гап“, помисли си.
Строго секретната база в австралийската пустиня.
Беше отишъл там, за да присъства на среща на много високо ниво. Нещо във връзка с разположението на антените на радиотелескопа SKA…
Спомни си как пристигна в базата край отдалеченото градче Алис Спрингс с Лили, Алби и кучетата и как въоръжената охрана ги пусна вътре.
Спомни си как пред лабораторията към обсерваторията Пайн Гап го посрещна високият очилат генерал Ерик Ейбрахамсън – добродушният, но с ум като бръснач мъж, който бе заменил дългогодишния шеф на Джак генерал Питър Косгроув, след като Косгроув беше издигнат на по-висока позиция.
Ръкуваха се и Ейбрахамсън го представи на своя бъдещ приемник – генерал със строга физиономия, казваше се Конър Биърд. Поради ъгловатото му лице и добре оформената му рижа брада оперативната му позивна беше предопределена – още от първите си дни в армията беше известен като Рижата брада.
— Радвам се, че си се облякъл подобаващо за случая, Джак – бе му казал Ейбрахамсън иронично.
Джак беше облечен небрежно – джинси и синя риза върху бяла тениска. Върху титановата протеза на лявата си ръка носеше кафява велурена ръкавица, на дясната китка имаше обикновен противоударен часовник „Касио“.
Усмихна се на Ейбрахамсън под пустинното слънце.
— Вече не работя за теб, така че се обличам както искам.
След като поздрави Лили и Алби, Ейбрахамсън се наведе и погали кучетата.
— Не съм ги виждал, откакто бяха малки.
Джак отвърна:
— Сега съм техен. На всички около мен. На Зоуи. На Лили. На кучетата. Някога бях петият най-велик воин, нали?
Ейбрахамсън се засмя.
— Ами Хор? Той какво мисли за кучетата?
Джак подсвирна рязко и след миг верният му сокол скитник Хор, който се носеше във висините, кацна на рамото му. На врага му имаше кожена яка, на която беше монтирана миниатюрна камера. Птицата се вторачи в Ейбрахамсън и Биърд, сякаш надничаше в душите им.
— Търпи ги – каза Джак и Хор отново литна във въздуха.
— Да влезем. Ейбрахамсън ги поведе през вратата на лабораторията. Трябва да ти покажа нещо важно.
И после нищо…
… нищо, докато не се събуди тук и не влезе този мъж, маскиран като бик, който опита да го убие.
Все още седнал на прашния под на килията, Джак огледа тялото си.
Някъде по пътя бяха изчезнали синята му риза и маратонките. На тениската му с дълги ръкави, подарък от Лили отпреди години – когато беше тринайсетгодишна сладурана, а не поумняла девойка на двайсет – имаше картинка на Хоумър Симпсън, проснат в надуваем детски басейн, в несвяст от пиене и заобиколен от празни бирени бутилки, под думите:
НАЙ-СТРАХОТНИЯТ ТАТКО НА СВЕТА
„Това е откачено“, помисли си Джак.
Вгледа се в безжизнения мъж с бичата маска на пода.
Маската, забеляза го чак сега, беше много модерна и по-скоро представляваше шлем или каска. Беше от високотехнологичен лек полимер, боядисана в матовочерно.