Лили го изгледа ядосано.
— Предпочитам да остана с баща ми и с приятелите ми, а ти…
— Лили! – прекъсна я Джак рязко. – Не! Върви!
— Но, татко…
Джак я притегли до себе си и я погледна в очите.
— Ако умра в някое от изпитанията, всички в тази клетка също ще умрат. Ако излезеш от нея, ще се тревожа за един човек по-малко. Освен това може да стане както винаги казваше баба ти.
Лили наведе глава и кимна, защото го разбра. Баба й, майката на Джак, беше необикновена жена, която винаги насърчаваше Лили, когато бяха заедно, да учи нови неща, да гледа необикновени театрални постановки или филми, по най-вече да внимава в училище.
„Кой знае, може пък да научиш нещо“ така й казваше.
Което искаше и Джак, да отиде с Хадес, защото може да научи още нещо за всичко това.
Лили се обърна към владетеля на Долния свят и каза: Добре. Ще дойда.
Целуна Джак по бузата и тръгна с Хадес, Йоланте, лекаря британец и охраната.
Миг след това мосю Вахерон, плешивият церемониалмайстор на Игрите, дойде, усмихна се злорадо и изсъска:
— Здравей, червей. За Третото изпитание можеш да вземеш едно оръжие. Освен това трябва да си избереш придружител и да го закопчаеш за себе си.
И подхвърли небрежно нещо през решетката. То се удари в гърдите на Джак и издрънча на пода.
Стоманени белезници.
След петнайсет минути Джак и Скай Монстър влязоха в тясно оградено с решетки преддверие, не по-голямо от телефонна кабина, закопчани един за друг с белезниците. Пред тях имаше стоманена врата.
От двете им страни имаше също такива клетки, в които бяха другите бойци, закопчани с белезници за придружителите си, също с лице към метални врати.
В полутъмното пространство Джак се чувстваше като състезателен кон, който очаква заедно с другите коне портата към пистата да се отвори.
Напрегната тишина.
Сега Джак беше с пожарникарската каска, закопчана здраво под брадичката му – и все така с тениската със Симпсън, разбира се.
Беше бос. Останалата на крака му кубинка не вършеше работа, а кецовете на Алби бяха твърде малки и не му ставаха. Скай Монстър също имаше нужда от обувки и не можеше да му даде своите. Тъй като пилотът нямаше оръжие, Джак му бе дал ножа на минотавъра.
Някъде вън, зад вратата, се разнесе тръбен звук, последван от приглушено думкане на барабани.
„Сигурно така са се чувствали римските гладиатори помисли си Джак. В очакване на схватката, без да знаят какво ги очаква от другата страна на вратата“.
Нервите му бяха изпънати. Сърцето му биеше до пръсване и туптенето отекваше в главата му. Виждаше как по челото на Скай Монстър избиват капчици пот. Новозеландецът изглеждаше повече от стъписан. Не беше свикнал да е на земята, в центъра на действието. Обикновено оставаше вън въздуха, на самолета си, и кръжеше в очакване на възможност да осигури измъкване. Извършваше геройствата си от пилотската седалка, поради което не се налагаше да е с нормално тегло или в добра физическа форма и наистина не беше.
Джак огледа другите двама, закопчани заедно в клетката отдясно.
По-възрастният беше нисък жилав мъж с тъмна кожа, приличаше на непалец. На главата си носеше черна кърпа и – по-важното за Джак – в ръката си стискаше къс меч с извито острие.
Джак познаваше този вид мечове.
Беше кукри или кукури – традиционното оръжие на гурките, легендарните непалски воини, служили с чест в непалската, британската и индийската армия в продължение на столетия. Поради произхода им, от Хималаите, бяха много издръжливи и бяха известни с това си качество. Бяха известни и с жестокостта си в битка.
„За бога, тук има гурка“, помисли си Джак отчаяно.
Мосю Вахерон мина зад клетките и извика:
Вахерон се обърна, за да се отдалечи.
— Почакай! – извика Джак. – Ами придружителите? – Посочи Скай Монстър, закопчан за лявата му китка.
Вахерон го изгледа презрително, сякаш беше нечувано към него да се обръща боец. Вторачи се в него за момент и изглеждаше, че няма намерение да отговори.
Все пак отговори.
— Придружителите ви имат по-малка стойност и от вас, червеи. Те са тук, за да са ваше бреме. За мен, за цар Хадес и за всички други няма никакво значение дали ще оцелеят след изпитанието, или не. Adieu.